ПОКЪРТИТЕЛНА изповед на депутат, нападнат от агитките на Кирил Петков пред НС. "Видях зомбирани погледи, от онези празните, свирепите...Пред очите ми изскочиха децата и съпругата ми..."
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
За морето от хора…Дълга, но важна изповед.
Съзнателно изчаках известно време, за да не бъда прекалено емоционален. Едва ли обаче ще промени нещо това забавяне. За четвъртък иде реч. Моята гледна точка. За така наречения "протест" срещу опозицията. Най-големият абсурд, който съм виждал. Но не това е важното.
Това, което се случи, беше опит за сплашващо-наказателна акция. Така, както се правеше преди 89-та. Целта беше ясна – да се пречупят още няколко депутати. И да се смачка опозицията. Най-добре е да няма такава.
Да, шествието беше "спонтанно". Дори показах снимка към обяд, когато "спонтанно" един депутат от промяната беше събрал 20-тина човека на паметника.
Това унижение за управляващите беше съкрушителен удар върху егото им. Те самите си признаха, че се бяха сринали психически. И, разбира се, трябваха бързи действия, радикални действия. Протестната машина беше активирана на мига. Само за няколко часа успяха да съберат членове, симпатизанти и техните семейства на ТРИ партии! Повтарям, ТРИ партии. Плюс набързо подменените калинки в администрацията.
Аз няма да ги броя. Няма значение бройката. Няма да сравнявам с наши, ваши, техни. Всички видяхме всичко, въпреки "ъглите" на телевизора. А от къде ги познавам ли? Ами виждал съм ги и друг път. С някои от тях дори сме протестирали заедно. Но най-важното – имах „късмета“ да се озова между тях. Това всъщност е една от съществените точки в настоящата публикация.
Видях ги, защото управляващите ни заложиха капан. Рашков и Петков играха ва банк. Всичко или нищо. Сега или никога.
След края на заседанието решиха да пуснат тълпата пред входовете на парламента. Нещо, което не се беше случвало никога досега. Дори си спомням при протестите на Възраждане колко хиляди полицаи бяха мобилизирани, как беше ограден парламентът. Че и метални решетки си бяха монтирали. В периметър от 200-300 метра и муха не можеше да прехвръкне.
Но в четвъртък не беше така. В четвъртък полиция почти нямаше. А тези, които бяха там, бяха инструктирани да не реагират. Каквото и да става. Така и беше.
Излизайки от парламента, никой не ни предупреди, че тълпата е освободена. Минах покрай няколко полицаи, които стояха като паметници и сведоха погледите си, от срам. Защото знаеха какво ще се случи. А то се случи. Няколко колеги влязохме в капана. За секунди се оказахме в окото на бурята. Разбира се, аз интуитивно се слях с множеството, защото за мен това е нещо нормално. Да бъда сред хората. Това, че съм в костюм на работното си място, по никакъв начин не ме отдалечава от хората и не ме прави по-различен от тях. Защото нито съм мафия, нито съм навредил на един човек през живота си. Не съм разбил нито едно семейство, не съм провалил ничия кариера, не съм разбил ничий бизнес. А на колко хора съм помогнал – това не е мястото да го коментирам сега.
Едва когато пресякох улицата в посока паркинга, осъзнах какво се е случило. Тогава чух първите крясъци – Ей, гербаджия… Опитах да обясня, че аз съм избран от няколко хиляди души (които са повече от всички присъстващи на протеста) и съм избран, за да работя за всички.
Това още повече ги озлоби и вербалните обиди станаха още по-свирепи. Реших, че няма смисъл да влизам в диалог, усмихнах се леко и продължих. Това още повече ги раздразни и започнаха да крещят все по-силно и да се събират около мен все повече хора. Помислих си наум – Прости им, Господи, те не знаят какво правят. Усмихнах се още веднъж и продължих надолу към паркинга.
Тази лека усмивка беше фатална. Предизвика вълна от обиди и крясъци. И група хора, които вече бяха решили да ми се нахвърлят физически. Впрочем, вече бях приел, че ще има физически сблъсък. Но запазих самообладание и бях готов. Толкова удари съм понесъл през живота си, че нито за миг не се изплаших за себе си. Какво толкова - няколко синини в повече.
В този момент обаче пред очите ми изскочиха децата ми. Съпругата ми. Семейството ми. Помислих си – какви ги вършиш? Кой знае какво могат да извадят от дрехите си. И сякаш Господ беше с мен, защото в този миг цялата тълпа, която тръгна подире ми, се отклони към друг депутат. Не съм сигурен, но мисля, че беше колега от ИТН.
Та какво видях отблизо? Видях зомбирани погледи. От онези празните, свирепите. Същите виждах и през 2020-а, когато скочиха върху автомобила, с който излязох от едно от заседанията. Видях хора, но не видях душѝ. За съжаление, с огромна степен на вероятност мога да твърдя, че всички тези младежи, които ме нападнаха, бяха добре стимулирани. Бяха със светещи погледи.
Видях и един министър в оставка, който дирижираше тълпата и насочваше други татуирани младежи към излизащите депутати. И това видях с очите си. И мога да го потвърдя пред детектор на лъжата – нали е модерно напоследък.
Впрочем, неслучайно използвам няколко пъти думата „тълпа“. Тези, които бяха около мен, бяха тълпа. И не бяха никак спонтанно събрани. Имаха точно определена цел и я следваха.
Разбира се, не всички, които бяха на площада, бяха такива. Поне трима човека от управляващата коалиция си признаха публично, че там са били и техните колеги, приятели, роднини. Както казах в началото – членове и симпатизанти на ТРИ партии! И техните семейства и невръстни дечица.
Сигурно е имало и случайно дошли хора. Трогнати от симпатичния председател на парламента, или сърцераздирателната реч на бременната колежка. На мен също ми е симпатична, но за съжаление хаби енергията си в неправилна посока. Иначе наистина ме трогна. Само дето забрави, че виновниците за всичките злини в България, които визираше, са в коалиция с нея. Но нейсе. Отдавам го на младостта. Сигурен съм, че ще го осъзнае някой ден.
Та темата беше морето от хора. Които, оказа се, са променили емоционалната душевност на управляващите. Услужливо припомпвана от медиите.
Другари комсомолци! Ние също сме се къпали в море от хора. И то след десетгодишно управление. Хора, много повече от тези, които „спонтанно“ събрахте. И най-важното, хора, които не се държат грубо, арогантно, хора, които не нападат депутати, хора, които не сочат с христопетровчета. Хора, които наистина милеят за родината ни. И разберете – тя ни е единствена. Тя не е нито ваша, нито наша. Тя е на всички. И ако продължите да се държите като господари на вселената, нашите деца няма да има къде да живеят.
Честно казано, няма значение какво ще се случи в сряда. Няма значение дали ще мине или не вотът. Защото и в двата случая народът губи. В единия ще продължим да бъдем управлявани неадекватно, а в другия ще изпаднем в безвремие.
И тук е моментът да се обърна към Румен Радев. Политикът с най-високо доверие в страната. Човекът, който начерта дебелите разделителни линии в обществото. Човекът, който ни натресе всичко това. Човекът, който нагнети такова напрежение, че направи толкова да се мразим българи с българи.
Г-н Радев! Дошло е време разделно! Дошло е време да спрете с витиеватите си кухи фрази тип „всички са виновни, аз съм света вода ненапита“. Вината за ситуацията е изцяло Ваша. И Вие сте човекът, който може да помири и успокои народа. Ако не го направите твърдо и категорично, ако не заемете недвусмислена позиция, съвсем скоро няма да има народ, а просто жители на една държава.
И да, за всеки влак си има пътници. Впрочем днес за първи път през последните месеци разговарях на живо с трима познати, които се радват на промяната. Сега им било по-добре. Не Стокхолмски синдром, жив мазохизъм си е това. Но както казах – за всеки влак си има пътници. Проблемът е, че на този влак сме натоварени всички – искаме или не искаме. А този влак лети надолу с бясна скорост. И този влак няма спирачки. Единствено аварийна, която се казва Румен Радев. Време е да се задейства незабавно.
Утре ще бъде късно! Независимо колко депутати ще си напазарят!
И да, темата вече не е Македония. Темата е България!
Младен Шишков
