ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Само преди 20-тина години тук е имало училище, с две класни стаи, магазин, а къщите са били пълни с хора. Днес от селото е останало само спомен. Обитаема е една-единствена къща, на самия край на селото, в която живеят двама души - кметският наместник и жена му. Това е цялото население по официални данни.
Лятно време и по празниците се отключват още 3 къщи, тази в която гостуваме, още една в съседство и една закупена наскоро от варненски художник.
Намираме се в село Кракра. Няколко дни преди да дойдем се захващам да потърся информация, такава почти няма, разказват от "Варна24“. Няма контакт или поне аз не намирам. По-късно ще разберем, че тук свършва пътят.
"Оттук можеш само да си тръгнеш, няма къде да стигнеш", ни казва домакинята ни Виолета докато си говорим в дома й. От едната ни страна е портрета на прабаба й и прадядо й, от другата икони. "Искам да реставрирам храма в селото", обещала си е тя. Та, докато чака разрешително за ремонта от владиката събира икони.
Питам я за легендата, че над селото тегне клетва. Знае я от прабаба си. Според преданието някога в селото е живял много богат турчин, който нямал деца. Дълги години чакал за рожба и накрая му се родил син. За пълнолетието си момчето получил красив черен жребец. Според историята, така както ни я казва Виолета, пътят на момчето е пресрещнато от каруца, то пада и умира, а разяреният баща проклина селото - до 9 поколения да не се застояват там. Затова малко по малко селото се обезлюдявало. Разказва се, че същият този мъж е зазидал имането си в стените на къщата си.
Нека започна с това, че идваме тук в най-ветровития ден на седмицата в началото на януари. Карам бавно по стария прав път, сухите клони на дърветата заплашително се извиват над нас. Не спирам почти никъде по път. Гледаме мълчаливо черната земя. Идваме без план, решили да потърсим хора на място, които да ни разкажат. Предварително ми бяха казали, че последните годни част от жителите се върнали и към момента тук живеят 30-тина човека.
Това не се оказа вярно... Не намираме никого. Само Виолета и кметския наместник Панко.
Две улици. Толкова има в Кракра. Посрещат ни празни къщи и обрасли дворове. След 20-тина минути ходене осъзнаваме, че няма дори животни, няма кучета, няма котки. Нищо и никого. Няма дори птици. Единствено ни посреща вятърът.
Той съживява селото ужасяващо. Вървим в мълчание, а около нас поскръцват прозорци, помръдват врати, тревата се омачква сякаш в човешки стъпки.
Къщите ни привикват, говорят ни. Вятърът преминава през нечий изоставен дом, през двора, почти като в шепот. Призрачно е. "После ще отидем на църква", казваме си, все пак е и неделя.
В селото къщи не се продават. Само това знаем. Но да се върнем на думите на Виолета. Родом е оттук, макар да си идва само в почивните дни. Гледа пчели, 170 кошера. Постепенно е реставрирала къщата, иначе от години живее във Варна. Заминала още млада, за да търси работа.
От нея научаваме, че само преди 20-тина години е било пълно с хора и живот. "По мое време училището работеше, а събота и неделя се събирахме да гледаме филми. Ето го и хоремага", сочи с ръка по надолу по улицата. Тогава Кракра започна да обезлюдява, една по една къщите били заключвани завинаги. Докато останала една-единствена - тази на кметския наместник и жена му.
От розовото училище не е останало почти нищо. На детските люлки в центъра днес се люлее единствено овятърът, няма магазин, аптека, няма автобус до тук.. само черна земя и опустели къщи и двама души, които пазят селото. Последните две души в Кракра.
