ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Една дребна дописка прикова вниманието ми тази седмица: „Столичанин подаде жалба за дискриминация срещу Централните гробища.” Гражданинът, чието име не се съобщава, сезирал Комисията за защита от дискриминация заради "Алеята на творците": „Този акт, пише неизвестният борец за равенство, създава предпоставки за неравно третиране, като в привилегировано положение са определена категория хора спрямо всички останали и води до дискриминация по признаците лично и обществено положение.”
Гражданинът се е възбудил от решението на СОС да се отделят нови 7 дка, което се налага предвид на зачестилото слизане от афиша на творци напоследък. Та през септември КЗД ще трябва да реши абсурдния казус „Има ли неравенство при покойниците?” Сякаш от както свят светува не е ясно, че смъртта е знакът за вечно равенство на всички, че тя свежда различията до един саван и евентуално кат нови дрехи…
Явно проблемът е на живите, покойниците нямат проблеми. А и да имат, те са под друга юрисдикция. Но живите не могат да се примирят, че за едни има места в Централните гробища, за други няма. А може би не могат да се примирят, че едни са определени като творци, а другите не са творци?
Не ми прилича на откачалка въпросният гражданин. По скоро ми прилича на нормален българин. Може би по-точно е да се каже нормален за българин.
„Проблемът с местата в Централните софийски гробища е сериозен, пише „Монитор”, там отдавна няма свободни парцели. По тази причина столичани са особено чувствителни за разпределението на терените…”
И защо са толкова чувствителни?! Зер е задължително всички да ни копат в Централните гробища. Християнският канон предписва единствено предаване на тленното ни тяло обратно на пръстта в присъствието на оторизирано лице, в случая дедо поп. А пръстта е еднаква, и червеите са еднакви…
Зад модерната терминология всъщност се крие един стар проблем на българската психология, който ни преследва от буките на Оборище, през конака в Търново, където са заседавали „бащите-учредители”, през деветосептемврийското „тържество” на работническо-селската власт та до несигурните ни стъпки в демокрацията и определено ни пречи да напредваме като общество и държава. Проблемът за хипертрофирания стремеж на българина към равенство.
Равенството е извечен човешки проблем. Във всички времена едни са успявали и са се стремели към йерархия, други са губели и са призовавали за равенство. Но ако това е разумният и успешният път за човечеството, то би трябвало да победи Спарта, не Атина. Но Спарта остана само като куриозен исторически пример за грешния път…
Равенството може да бъде наложено и поддържано само с насилие, вътрешно, или външно. Тарквиний Горди, злодей от “Похищението на Лукреция” на Шекспир, а иначе последният римски цар преди създаването на Римската република (509 г. пр. н.е.), демонстрирал на сина си Секст как се усмирява новопокорен народ, като го водел в градината и отрязвал всички макове, които стърчели над другите. По модерному се нарича „Синдром на високия мак”.
Нещо като „Съвети към сина” на о.з. цар Фердинанд: „Българският народ има инстинктивна омраза против всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще дори и в безсмислието. Това е едно нещастие, но ти трябва да се радваш, защото ниските чела са болшинството в тая страна. А ниските чела не са в състояние да направят бунт против короната.”
Главната особеност на ниските чела е, че не признават съществуването на високи чела…
Та българският принос не е в стремежа към равенството, а в хипертрофията на този стремеж, в довеждането му до онези абсурдни граници, отвъд които изчезват стимулите за нормалното развитие.
Иван Хаджийски, ако не се лъжа, разказваше за един панагюрец, който отишъл при княз Дондуков-Корсаков, комисар на Временното руско управление (ВРУ) да иска да го турят и него в някоя държавна ведомост. Князът го попитал какво е учил, какво може и му предложил съответстващата на ценза му длъжност портиер. Панагюрецът върло се обидил: „Как портиер?! Марин Дринов, който също е от Панагюрище, министър, аз портиер?!”
Няма значение, че Марин Дринов години е „гнил гърди” да изучи науките и е стигнал до професор, преподавател в университета в Харков и точно заради това е избран да завежда отдела за народното просвещение към ВРУ, че е един от авторите на Търновската конституция... Между другото, ако не е бил той, може би София нямаше да е столица и днес споровете щяха да се водят за Централните Панагюрски гробища….
Всеки е равен на другите, всеки е кадърен за всичко.
Алеко Константинов: "Излезте на улицата и попитайте първия срещнат минувач: "Желаете ли да станете българский княз?", отговорът в девет от десет случая ще бъде положителен".
У нас равенството никога не се е спирало до възможностите. Равенството по български обхваща задължително и резултата. Няма значение какви са способностите, те нямат нищо общо. Дончо Цончев разказваше, че имал колега в Университета, много кадърен студент, но го изключвали 7 пъти щото бил “син на народен враг”. Та комсомолският секретар викал: “Другари, той се крие зад способностите си”.
През 45-те години на равенство в мизерията егалитаристкият комплекс на българина получи своя реванш заради няколкото десетилетия на опити за изграждане на национален елит. Върнаха ни там, където ни оставиха турците…
Българската нация е зачената в рамките на общината. Едва след края на турското гостуване (бъдещият политкоректен термин на турското робство) българинът започва да нарича Отечество земята отвъд общинския синур. В ограничения икономически ресурс на общината няма как някой да забогатее, без друг да обеднее. В рамките на големите общности тези процеси изглеждат абстрактно, но в едно село или малко градче те са персонифицирани и поради това много болезнени. И стремежът към равенство се превръща в инстинкт за оцеляване. По-късно този инстинкт за оцеляване ще се изроди в прословутата българска завист, но тук при извора те все още са едно и също нещо. Само въпрос на конвенция е как ще го наречем. Върху този стремеж към равенство е изграден и прословутият мит за българския демократизъм. Мит, защото именно общинският демократизъм на българина се оказва една от големите пречки за създаване на демократична държава. Лишен от национална аристокрация и възпитан в духа на пълното равенство в общината (където и сетният сиромах, коляно до коляно с чорбаджията, обсъжда общинските работи), българинът се оказва неподготвен да приеме първенство и водачество. Не един и двама свидетели на политическите борби в следосвобожденска България – и чужденци, и българи – са отбелязвали тази черта на българския характер. Тя присъства задължително и във всички значими опити за народопсихология на българина.
Дълбоки са тези народопсихологически води, не са да ги преджапа човек набързо. И ако нагазих в тях, то е само защото ми се щеше да отбележа, че българинът е такъв поради обективните обстоятелства на историческото си битие, а не от генетично вродена лошотия. Проблемът е, че понякога придобитите навици вземат връх дори над гените. Твърде дълго сме съжителствали в сиромашко равенство, за да можем днес да приемем с лекота различните форми на неравенство, които съвременният свят предлага.
„Алея на творците”…
Имаше един министър по времето на Сакскобургготски, Абрашев, Бог да го прости, бяха го емнали, че похарчил нам колко си хиляди лева за цветя. Та той обясни със свойствената си непосредственост какво дължим на българския творец: „Министерството ми не e на консервите, а на културата. Аз съм длъжен всяка премиера, всяко погребение с венец, с кошница да го направя. Аз не определям кой кога умира, а като умре някой, се полага венец. Културата трябва да уважава своите дейци. Това става с някакъв знак.”
Полагат им се цветя, най-много венец, едно „Збогом!” в книгата на опечалените и, естествено, забрава. Каква е тази „Алея на творците”? Да са на куп, та да може населението по-лесно да им носи цветя на 24 май… Ама друг път!
Пък Вежди Рашидов разправяше: "Трябва да се научим да уважаваме себе си. Не да викаме "българския Майкъл Джексън". Аз мечтая един ден американците да викат "това е американският Пешо".
Но преди творецът Пешо да стане известен в Америка, трябва да го признаем ние. И да му отдадем заслуженото. Веднъж един читател ни разказа „действителен случай”. За двама българи, които обсъждали успял наш сънародник, който направил голямо откритие. И докато единият обяснявал колко известен е станал сънародникът с това откритие, другият го контрирал: «Да, бе, известен… Голяма работа! Аз съм е… сестра му.”
То си е начин на мислене. Забавляваме се да си го вдяваме един другиму…
По време на Великата френска революция Мадам Ролан, съпруга на жирондиста и вътрешен министър Жан-Мари Ролан, се провикнала от ешафода, миг преди да я скъсят с една глава: “О, свобода, колко много престъпления се вършат от твое име.” Но истината е, че госпожата е паднала жертва по-скоро на равенството. От великата триада на Френската революция, „Свобода, братство, равенство” последното е донесло най-много беди на човечеството.
Равенството е най-лицемерният от всички т. нар. общочовешки идеали. Никой не се стреми към равенството заради самото него. То е само стъпало и път към неравенството. Просто такава е човешката природа. А зад апелите за равенство политиците от всички епохи са прикривали стремежа си да получат пълната власт да преразпределят благата по начин, който те самолично ще определят.
