Румен Радев, който върви заднишком - или издънките на президента и ефектът им върху България
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Да започнем с очевидна уговорка: Пипи Дългото чорапче е отколешна симпатяга и има „коса с цвят на морков, вързана на две плитки”. Затова правенето на паралели между президента на България Румен Радев и героинята на Астрид Линдгрен е възможно поради сходство в съвсем друг аспект: и двамата имат особено виждане за света, който ги заобикаля.
Тази странна перцепция за международните процеси бе демонстрирана от титуляря на бул. „Ал. Дондуков” 2 няколко пъти в рамките на първия му мандат.
Така например, през 2017-та година президентът се обяви за премахване на санкциите на Европейския съюз (ЕС) срещу Русия. При това той представи тази си позиция не къде да е, а в Полша, която, заедно с балтийските държави, е сред най-сериозните поддръжници на рестрикциите, налагани от Брюксел на Москва. Да отидеш във Варшава и да заявиш, че руските санкции са вредни, е също толкова далновидно, колкото ако веган се появи с кюфтета от нахут и магданоз на барбекю с месоядни.
И ако днес, в контекста на постоянната изборна ситуация, в която се намира страната през последните няколко месеца, Румен Радев реши да експлоатира турската карта, то през 2018-та година българският държавен глава бе единственият действащ такъв на държава-членка на ЕС, който посети церемонията по встъпването за втори път в длъжност на турския си колега Реджеп Тайип Ердоган. Тогава това се случи след като година по-рано, на произведения в Турция референдум, държавният глава на югоизточната ни съседка се сдоби с допълнителни правомощия в изпълнителната и съдебната власт на страната. Тези промени в институционалната архитектура на Турция се разчитат като дискусионни в ЕС и определено не допринасят за подобряването на отношенията между Анкара и Брюксел.
А когато през 2019-та събитията във Венецуела разделиха света на симпатизиращи на демократичните сили около Хуан Гуайдо и тези, подкрепящи Николас Мадуро, българският държавен глава призова България да не се присъединява към европейската позиция по казуса. С последното Румен Радев се нареди до становищата, изразени под една или друга форма, от Русия, Китай и Турция.
Разбира се, нито един институционално-натоварен представител на България не е длъжен да марширува като пионерче на манифестация пред взора на Брюксел. Знаем максимата, че когато всички мислят еднакво, значи никой не мисли.
Още повече, че Румен Радев не е единственият политик от европейското пространство, който да счита санкциите, наложени на Русия, за неправилни. А когато ЕС не можа да прокара обща позиция спрямо случващото се във Венецуела, в която да адресира критично Николас Мадуро, то това бе поради съпротивата на Италия и Гърция. А Виктор Орбан, в качеството му на министър-председател на Унгария, също бе на церемонията за встъпването в длъжност на Ердоган за втори път като президент на Турция.
Проблемът с всеки един от тези епизоди обаче се състои в това, че гласът на българския държавен глава го позиционираше по-скоро сред противниците на страната ни, отколкото сред партньорите ѝ, с които тя е в общи съюзи. В този смисъл, действащият президент, основните прерогативи на когото са свързани с представянето на държавата пред други такива, не е бил източник на доверие към България сред партньорите ѝ в ЕС и НАТО.
Иначе би било чудесно, ако българският президент не клечеше в отношенията си с представителите на другите държави, били те на запад или на изток от нас.
Но, както показва онази снимка от церемонията в Париж от отбелязването на стогодишнината от края на Първата световна война през 2018-та година, руският президент Владимир Путин изведнъж се оказа по-висок от българския държавен глава и съпругата му. Това няма как да е възможно, освен ако Румен Радев и първата дама не са решили да направят реверанс към руския държавен глава с чупка в кръста. Но така е – за едни свити юмруци, за други – гъвкави колене.
Когато пък, по случай 140-годишнината от Освобождението на България, в страната ни дойде руският патриарх Кирил, то същият се държа дидактично спрямо Румен Радев, който смирено и безропотно се сливаше с интериора пред нахалното настойничество на госта си.
Подобно поведение не би било учудващо за български политик, който по конюнктурни и електорални причини предпочита да се снишава пред руския поглед. Но това не е поведение на генерал на НАТО. Така както и един генерал на НАТО не би се сложил в ролята на пресаташе на руските власти, какъвто бе случаят на българския президент, който, след срещата си през 2018-та година с тогавашния министър-председател на Руската Федерация Дмитрий Медведев, излезе пред журналистите и заяви, че руснаците очакват среща с българския министър-председател.
Въпреки че - поне според разписаните му в Конституцията на страната правомощия - българският президент определено не е слаба фигура, то все пак политическата система на държавата е така конструирана, че да не натоварва титуляря на „Ал. Дондуков” 2 с големи очаквания. Или нека го кажем по друг начин: ресурсът на държавния глава, независимо кой е той, е ограничен, когато става дума за разрешаване на проблеми от текущо естество. Това, което обаче със сигурност се очаква от президента, е той да не създава обструкции, т.е. ако не може да бъде в подкрепа на политическия процес на страната и реализирането на външната политика на правителството, то поне да не пречи в тяхното случване.
В това отношение равносметката от първия мандат на текущия български президент е някак лишена от мъжеството на размахания по социалистическо-революционен маниер юмрук: Румен Радев бе много по-видим в създаването на неудобства пред страната, отколкото в тяхното преодоляване.
И ако Пипи Дългото чорапче може да си позволи да ходи назад („Защо вървя заднишком ли? Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”), то българският президент не бива да го прави.
Въпреки това, Румен Радев върви заднишком. Но суверенът, на който държавният глава дължи отчетност, не са две съседски деца, един кон и една маймуна.
***
Коментарът на д-р Мартин Табаков е за "Трибюн"
