САМО В ПИК И "РЕТРО"! Александър Симов с ексклузивен коментар: Сблъсъкът Радев-Борисов ще е на изборите през 2021-ва
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Когато в разгара на август 2016 г. БСП номинира ген. Румен Радев за президент на България, мнозина счетоха това за ритуално самоубийство, или най-малкото за симптом за така дълго чаканата деменция на столетницата, знак, че тя изпада от сцената. Тогава ситуацията беше съвсем различна. Всички медии колективно бяха убедени, че ГЕРБ ще щурмуват и превземат на един дъх президентския пост. Заради това номинацията на Радев бе представяна като някаква екзотика, коментирана в стил "левицата гледа да хвърли непартиен кандидат на кладата", а всички чакаха да видят дали Бойко Борисов ще се престраши да влезе в президентската битка, или ще пусне свой кандидат...
От днешна гледна точка е лесно да оценим иронията в онези дни, оценки и медийни екзалтации. Защото Радев се оказа точно онова, което много гневни и отчаяни българи чакаха - човек, вън от политическата система, военен, който демонстрира онези позабравени качества като чест, достойнство, последователност, неопорочен от сблъсъци, компромати и ежедневни интриги.
Изборът на Радев за президент продължава да бъде водоразделно събитие в българската политика, нещо, което се признава дори и от противниците му. Той успя да се утвърди като лидер по доверие и да покаже, че има намерение да превърне институцията в сериозен балансьор, а не просто в зрител на процесиите. Радев е човек с амбиции и идеи, а това винаги е интересно в страна на статуквото като България. Точно защото на сцената се появи играч с визия, той беше обречен от първия си миг да потъне във враждебна среда и да се учи в движение.
Сблъсъкът на Радев с ГЕРБ беше неизбежен, подобно на съдбовно предопределение в древногръцка пиеса. 5 години управляващите бяха свикнали с комфортната политическа сянка на име Росен Плевнелиев, държавен глава без стратегически амбиции, както и без реално присъствие на политическата сцена. Конфликтът между тях започна още в деня на клетвата на Радев, когато той демонстрира съвсем различен дух и характер и изстреля станалата култова реплика: "Остава ви още една седмица". Още тогава стана ясно, че ГЕРБ и Радев трудно ще намерят общ език. И видяхме, че тези отношения са влошаваха прогресивно с времето. В парламента дори измислиха цяла комисия около избора на нов боен самолет за българската армия, и то само и само за да може Цветан Цветанов да има инструмент за стрелба срещу държавния глава. Напрегнатите отношения минаха и през един карикатурен епизод, когато шефът на депутатите от ГЕРБ орева света, че не е бил допуснат на среща между Радев и кмета на Свищов и получи язвителната реплика, че трябва да свикне с това, че има събития, на които не е поканен. Борисов няколко пъти се опита да играе ролята на помирител, но театралността на тази поза стана очевидна, защото след всяка намеса битката, вместо да утихне, се ожесточаваше прогресивно.
Най-накрая Радев произнесе друга култова реплика: "Ако ГЕРБ искат война, ще я получат". Дежурните обожатели на властта изпищяха, че това било нарушение на президентските правомощия, че Радев преминавал границите на своите права. Всъщност истината е точно обратната. Президентът не каза, че иска война, а че е готов да я води. Това не беше призив за бой, а предупреждение за защита. След тази фраза всъщност ГЕРБ леко свиха бойните знамена, защото разбраха, че имат противник, който няма да се изплаши, а вероятно ще води битката с решителност и готовност. Но това не отменя напрежението, което ще доминира и през следващата година от мандата му.
Тази година, няма как да не го отбележим, ще се запомни и с персоналния двубой Борисов-Радев. Вероятно и двете страни ще отрекат, че го има, но действията им показват, че се съобразяват с него. Борисов за първи път в своята политическа кариера получи истински конкурент по рейтинг, който дори го изпревари и вероятно това стана причината за част от конфликтите с ГЕРБ. Двубоят между двамата нямаше как да бъде избегнат, особено след като стана ясно, че в третото си издание Бойко Борисов ще набляга на международната политика. А по Конституция президентът има най-големи правомощия именно в нея. Всички дипломатически совалки на Борисов и до Турция и обратно, както и по Балканския полуостров, имаха и вътрешнополитическо измерение. Целта беше периметърът на Радев да бъде стеснен максимално, за да може президентът да няма терен за реално политическо действие, а да му бъдат оставени единствено дежурните визити и парадните посещения. Всъщност през такава външнополитическа активизация Борисов се опитва да даде заявка за президентските избори през 2021 г. и вероятно ако тайфунът на разочарованието не помете ГЕРБ, то тогава сблъсъкът му с Радев ще достигне своя апогей. Държавният глава обаче не се остави лесно да бъде изолиран.
Лично за мен най-силният му ход остава това, че във Варшава той се обяви за отмяна на санкциите срещу Русия. Така показа, че не само е верен на своите предизборни заявки, а и че знае как се заявяват такива позиции. Те се отстояват най-добре на най-враждебната територия. Именно Варшава беше мястото за това, за да се даде знак, че това не е някаква случайна позиция, продукт на импровизация, а осмислено разбиране. Равносметката показа, че Радев е и един от най-пътуващите президенти, което означава, че той е успял да разкъса обръча около него, но тепърва ще трябва да воюва за тези територии отново и отново.
Това всъщност може и да е полезно, защото конкурентната среда едва ли ще уплаши един пилот. Всъщност ако има аналог на въздушния бой на политическата сцена, то можем да го открием именно в такъв сблъсък и противопоставяне.
Всеки опит за равносметка обаче ще е много непълен, ако се ограничи единствено до успехите. През първата си година на "Дондуков" 2 Радев показа, че има още доста да учи не само за българските обществени нрави, но и за това как се става истински политик и държавник. Факт е, че съдбата не му осигури 100 дни толеранс. Още в първите си дни на поста той трябваше да мисли върху състав на служебно правителство. В крайна сметка за служебен премиер беше назначен Огнян Герджиков, позабравен от бившето минало политик от НДСВ, и това се оказа проблем. Кабинетът не свърши дори и една трета от нещата, които хората очакваха от него.
Проверката на второто правителство на Борисов се оказа просто една пародия и се сведе до доклад от няколко страници, в които почти нищо не беше описано. Това можеше да бъде неговият фалстарт в политиката, но като цяло не остави трайни последствия. Веднага след това се видя, че президентът не се страхува да връща законите на ГЕРБ и да им създава достатъчен дискомфорт, за да го чувстват като трън в политическото си тяло.
Хората, които гласуваха за Радев, очакваха бърза промяна, искаха да получат знак за това, че нещата в България ще станат необратими, но трябваше да се задоволят с много по-малко. Парадоксално е, но това не доведе до срив на рейтинга на Радев или до неговото заклеймяване. Вероятно поддръжниците му просто разбраха, че промяната е бавен, труден, мъчен процес, но те продължават да я свързват с неговото име.
И всъщност това е голямата новина от първата година. Радев продължава да бъде фигура номер 1 в надеждите на хората за различен живот. Самият той вероятно също установи, че няма магически рецепти за незабавно справяне с натрупаните политически, а и морални проблеми, но че последователното, честно и открито поведение може да бъде част от лекарството. Мнозина анализатори твърдят, че за президента е проблем прекаленото му свързване с БСП и той няма полза от това. Но това твърде често е просто една фантазия. Социологическите проучвания ясно показват, че Радев има фенове от цялата политическа палитра, дори и в ГЕРБ, което означава, че такива обвинения не са хванали почва. А и в ролята си на балансьор, при една почти изцяло овладяна държава, е неизбежно той и левицата често да са на едни и същи позиции. Самият факт, че се опитват да го вкарат в този обяснителен режим, също е показател, че държавният глава си върши работата.
Валентин Вацев, чийто образен език е запленяващ и възпаляващ ума, в едно критично интервю наскоро каза, че за него самият факт, че Радев не е Плевнелиев, е достатъчен. Разбира се, това беше критично заявление, което вижда в президентската институция една от големите бутафории на прехода. Но Радев показа, че не е Плевнелиев не по комичен, а по реален начин. И да, тепърва ще установява, че е трудно да се задържиш на върха на вълната, че медиите ще дъвчат съпругата му до последно, че постоянно ще се опитват да открият слабото му място. Но пък това е гаранция, че няма за нито една минута да му е скучно и ще го подтиква към действия. За хората, които са гласували за него, това е добра новина.
