ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Ако го срещнете на улицата, няма да му дадете и 70. Но рядко можете да го зърнете – работи по 19-20 часа в денонощие, има по сто срещи на ден, телефонът му непрекъснато звъни, а и му трябва малко свободно време за рисуване. Магнетичен, загадъчен, митичен или просто необикновен, Светлин Русев става на 80. Всяка година на рождения си ден – 14 юни, маестрото поднася на ценителите си нова изложба. „Живопис 1953-2013 избрано“ е наредил Светлин в специално изграден павилион на площада пред Народния театър. Вернисажът е на 14-ти от 11 до 20 часа.
- Г-н Русев, всяка година отбелязвате рождения си ден с изложба. Известно е, че не сте по фанфарите и суетата. Какво сте замислили за юбилея?
- Изложба ще има и ще обхваща в различна степен времето от 1953 г. - първа година в Художествената академия, до 2013 г., по-точно до последните дни преди изложбата. Едно връщане във времето на младежките години и преминаване през избрани неща /доколкото беше възможно/ през целия период до днес – една ретроспекция с известен носталгичен момент към един доста по-млад художник и може би и доста по-наивен. Правил съм няколко големи ретроспективни изложби, обикновено на десетилетие. Най-голямата и може би най-пълната за времето си беше за 60-годишнината ми в НДК.
- Как се чувства Светлин на 80 – по-мъдър, по-тъжен, удовлетворен, любопитен...? В коя част на Пътя?
- С броенето на годините не съм в час. Отдавна не ги броя, но това не променя техния брой. Не знам какво означава да си на 80! Не съм забелязал някакво поумняване и помъдряване. Стереотипът за възрастовото помъдряване мисля, че върви и с някои не много приятни недостатъци, за които има доста анекдоти. Като мислещ човек /позволявам си да мисля, че съм такъв/ не мога да бъда весел. Но тъжен ми звучи малко показно и претенциозно. В живота и в нашата родна действителност имаме много основание да бъдем тъжни, но самият факт, че съм далече от удовлетворението означава, че действието все още ми носи някакви илюзии, които хранят надеждата ни, че има смисъл!
- Казвате, че един живот не се разказва, а се преживява. Опитайте все пак да разкажете историята на вашия живот в едно изречение, или да го илюстрирате със стих на някой поет?
- В едно изречение или в някаква синтетична формула да определя живота си, не мога – не мога да се взема толкова насериозно! Иначе с удоволствие, понеже става дума за поезия, бих илюстрирал нарцисизма си с „Писмо до Светлин“ на Константин Павлов: ...
Напред!
И пак Напред!
Сега остава
най-зловещото
и най-заслуженото
наказание;
Величие!
Безвремие!
Самотност!
Пустота!
- Кога за първи път усетихте, че сте дарен от Бога с таланта на художник? И че рисуването ще е вашият живот?
- Никога не съм се усещал с някаква благословия Свише. Прекалено обичах историята на изкуството, знаех, че животът на художника и пътят му най-общо е труд, мъка, изпитание и т. н. В първите класове на гимназията мисля, че вече бях осъзнал стремежите си. А тези стремежи искат цялостно посвещение. С времето все повече разбирах, че рисуването /най-общо казано/ е някаква свободна и независима територия. А сега повече от всякога съм убеден в това.
- Казвате: „Градихме много кули на истината и сазиданието, които времето и хората сринаха“. Кое е най-голямото ви разочарование, коя рухнала илюзия?
- Много са разочарованията, много илюзии, въпреки че рухнаха, носеха съзидателен характер, но отдавна съм приел и съм свикнал с житейските, политическите и обществени превратности и не очаквайте от мен изповедно интервю. За някаква си 80-годишнина да си чопля раните, не ми е по вкуса.
- Какво си спомняте за момчето от Плевен, което заряза футбола и започна да рисува, какви бяха неговите мечти?
- Да се научи да рисува като големите художници и да се хареса на едно момиче! Доста банални мечти, но за едно амбициозно момче са истински мотивиращи. Това е положението!
- Влезли сте в Академията на третия път. Спомняте ли си емоциите около кандидатстудентските мъки?
- Най-неприятното беше болката на родителите ми, че „детето“ ще остане без „висше образование“, а за самия мен – съмнението и недоверието на някои съграждани и плевенски художници, че може би не съм достатъчно талантлив, още повече че други мои съученици бяха приети. Особено след второто ми порязване напрежението вкъщи нарасна...! Вероятно така е трябвало да стане, най-малкото като някаква проверка и изпитание за това, което ме очаква. В текста към поканата съм написал няколко думи за това, как се чувствах тогава.
- С какво освен с рисуване се занимавахте през това време?
- За кратко влязох в Учителския институт в Плевен, докато минат наборните комисии за казармата, но имах много строга система на подготовка и цялото ми съзнание и време беше погълнато от рисуването в различните му форми – етюди, скици, копия на класици... Обикалях с един колега сиромашките квартали, рисувах всеки, който беше съгласен да позира.
- В началото вашата майка е била ваш модел. Вярно ли е, че в женските портрети рисувате нея?
- Майка ми беше всеотдаен модел, който рисувах от ученическите години до края на живота и, докато караше 95-ата си година. Който познава женските портрети, които съм рисувал, ще види, че не е вярно. Вярното е, че цяла изложба направих с портрети на майка ми. Може би с някои от женските портрети има някакво физическо сходство, но това са неща на повърхността.
- Какво ви вдъхновява напоследък да застанете пред платното?
- Много неща, но преди всичко различни провокации от граждански, човешки и естетически характер и разбира се все още вярвам, че художникът е човек, който трябва да рисува, още повече, когато има вътрешна нужда и потребност да казва някаква своя дума.
- Кой е най-яркият спомен, който пазите за любимия си учител Дечко Узунов?
- Помня почти всичко, свързано с бай Дечко – от най-малките корекции до съдбовно важни моменти в живота му. Подобен случай беше посещението на Тодор Живков за юбилейната изложба на Дечко Узунов през 1969 г. за две-три минути! На другия ден излезе разгромяваща статия за изложбата във в. „Работническо дело“. И до сега ме побиват тръпки, като се сетя за това „юбилейно“ посещение!
- Бихте ли разказали за първата си среща с Ванга...
- Основното е, че тя ме повика. Бяха я извикали при Людмила Живкова да гледа за болен човек. С влизането си е попитала: „Кам го Светлин? Доведете го и тогава ще гледам“. Най-стряскащото беше, че ме попита: „Кой е Ван Гог?“. Какво не знаят хората за Ванга? Много неща не знаят, но и едва ли могат да знаят. Ванга беше от друг свят, приземена и изпратена с мисия да помага на хората. Дали не е време църквата, Светият Синод и новият патриарх да променят отношението си към Ванга – все пак хората я тачат в паметта си като светица? Дали институцията църква ще промени отношението си към Ванга, това не променя нейната святост. Ванга беше вярващ човек – от тези, за които вярата беше съдба, а не догма. Тя беше храм на Вярата и затова хората я приеха и носеха в себе си.
- Ще разкриете ли загадката за вашата свръхчовешка енергия, умението да се товарите с хиляди неща в рамките на 24 часа и да отделяте едва 3-4 часа за сън – едва ли се дължи само на вегетарианството?
- Няма тайна. Вегетарианството няма нищо общо с това. Вероятно съзнанието, по-точно вината за многото несвършени работи не ми дава покой. За съжаление обикновено на бегом изкачвах стълбите, сега съм малко по-бавен в изкачването...! Дали пък причината не е в непреброените години?! След последните избори се оформи сложна политическа конфигурация в парламента.
- След съставянето на новия кабинет оптимист ли сте за бъдещето?
Не съм оптимист, но с този или с друг кабинет, по-скоро или в по-далечно бъдеще, вярвам, че сме обречени на осъзнаване и оправяне. И колкото по-скоро всички осъзнаем тази „неизбежност“ и то с личен принос, качествено морално и професионално действие, толкова по-малко нещастни хора ще има.
- При смяната на правителствата и дълбоката криза – ще го бъде ли шумно рекламираният български Лувър?
- Трябва да го има! Ние имаме изключителна галерия на чуждестранното изкуство с нестандартни колекции, с които всеки голям музей може да се гордее. Който познава цялото развитие на българското изкуство във всичките му периоди, автори и тенденции, знае, че е съизмеримо с най-високите музейни образци. Много сериозни групи от изкуствоведи и художници работеха върху характера на музейната концепция и при всичките си различия стигнахме до вариантни решения, които старото ръководство на Министерството трябваше да приеме. Надявам се, че министърът или неговите съветници ще се запознаят с предложенията ни.
- Има ли сред младите български творци имена, които се открояват и които ще продължат традициите на родното изобразително изкуство?
- Има – работят в различни посоки и дали ще продължат традициите или ще кажат своя дума, е въпрос на доверие, подкрепа и цялостно отношение изобщо към проблемите на изкуството.
