СВЕТОВНИ ТРУСОВЕ! Д-р Петър Кичашки: Тръмп е гениален преговарящ, а не безумец
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
През 168 г. пр. Хр. римският пратеник Гай Попилий Ленат застава пред селевкидския цар Антиох IV Епифан в Египет. Рим, все още възходяща сила, не желае открита война с могъщия елинистически владетел, който току-що е завладял значителни части от региона. Въпреки това обаче Ленат отправя дръзък ултиматум - Антиох трябва незабавно да изтегли войските си от Египет или ще се изправи срещу цялата мощ на Рим. Докато царят се колебае и търси съвет от приближените си, Ленат очертава с жезъла си кръг около себе си в пясъка и настоява да получи отговор, преди римлянинът да напусне кръга. Жестът е дързък, почти обиден - един-единствен дипломат си позволява да диктува условия на завоевател. Антиох е смаян и унизен. И все пак се подчинява, без да бъде изваден нито един римски меч. Психологическият натиск постига своето. Рим защитава стратегическите си интереси в Източното Средиземноморие, разширява влиянието си и избягва скъпоструващ конфликт. Това, което за съвременниците изглежда като безразсъдна арогантност, в ретроспекция се разкрива като майсторска дипломация: премерен акт на психологическо надмощие, който носи победа чрез лостове за влияние, а не чрез насилие.
Този древен фрагмент от историята ни напомня, че мнозина от най-успешните държавници често побеждават не като играят по правилата, а като ги пренаписват.
Подобен модел се наблюдава и през Средновековието и Ренесанса, когато дръзки, на пръв поглед високомерни искания, отправени в точния момент, неведнъж прекрояват карти и спасяват човешки животи. Такъв е случаят с Шестия кръстоносен поход (1228-1229), воден от отлъчения от църквата император Фридрих II. Лишен от възможността да води традиционна военна кампания поради папска забрана, той пристига в Светите земи не с огромна армия, а с премерена дипломатическа дързост. Фридрих влиза в преки преговори с аюбидския султан ал-Камил и поставя широки териториални искания, които мнозина смятат за пресилени предвид слабата му позиция. Султанът обаче, изправен пред вътрешни напрежения и външни заплахи, в крайна сметка се съгласява да предаде Йерусалим и други ключови места под християнски контрол без значимо сражение. Подходът на Фридрих - съчетаващ репутация, разузнаване и внимателно премерена заплаха - постига онова, което предишни кръстоносни походи не успяват да постигнат с кръвопролития. Картата на Леванта е променена, поклонниците получават достъп до светите места, а хиляди човешки животи са пощадени. Макар съвременниците му да го упрекват в самонадеяност, историята отчита триумф на проницателната държавническа мисъл.
Тази традиция на премерена непредсказуемост намира своя модерен архитект в лицето на Ричард Никсън. Изправен пред продължителната и непопулярна война във Виетнам, Никсън съзнателно култивира онова, което в последствие публично ще стане известно от биографията на Боб Холдеман, неговия началник на кабинета, под израза „теорията на безумеца“. Той има за цел Ханой и Москва да повярват, че Никсън е способен на всичко, включително ядрена ескалация, ако не бъде постигнат компромис. Чрез повишена бойна готовност, тайни бомбардировки в Камбоджа и демонстрации на привидна непредсказуемост, Никсън създава атмосфера на несигурност, каквато традиционната дипломация не би могла да постигне. Светът реагира с тревога. Съюзниците се опасяват от нестабилност, а противниците се питат дали не си имат работа с човек извън всякакви рамки. Но това не е безумие, а съзнателно използван инструмент за натиск. В крайна сметка именно тази стратегия е сред основите за Парижките мирни споразумения. Също така този маньовър е една от предпоставките за сближаването с Китай.
Доналд Тръмп доразвива тази традиция и я превръща в последователен и ефективен модел на преговори. Парадокс, но факт - Тръмп е последователен в онова, което на незапознатите изглежда като непоследователност. Далеч от образа на импулсивен и хаотичен лидер, той действа като стратег, който разбира, че най-силният лост във всяка сделка е достоверната заплаха от непредвидимото. В международната политика той системно упражнява максимален натиск върху противниците, като същевременно изисква повече от съюзниците. Възобновяването на интереса към Гренландия, първоначално възприето като ексцентрична идея, предизвиква международно напрежение и дори разговори за тарифи и сигурност. Впоследствие се оформя рамка за споразумение, която отваря възможности за достъп до ресурси, стратегическо присъствие и ограничаване на влиянието на Русия и Китай, като същевременно подтиква европейските съюзници към по-големи отбранителни ангажименти.
По подобен начин твърдата линия спрямо Венецуела води до решителни действия, които отстраняват Николас Мадуро от управлението и променят баланса в региона. По отношение на Иран, комбинацията от крайни срокове, санкции и целенасочен натиск продължава да принуждава Техеран да се връща на масата за преговори. Дори в рамките на НАТО, настойчивостта на Тръмп за по-справедливо разпределение на тежестите води до реално увеличаване на отбранителните разходи. И във вътрешната политика се наблюдава същият подход. По въпроса за имиграцията заплахата от тарифи срещу Мексико принуждава страната да разположи свои сили по границата. Това е резултат, който години наред убягва на традиционната дипломация. Икономическите последици също са значими - предоговорени търговски споразумения, засилена устойчивост на веригите за доставки и подновен фокус върху вътрешното производство.
През цялото време Тръмп следва принципите, изложени в неговата книга „Изкуството на сделката“, а именно, че „лостът за влияние е всичко“, че трябва да се мисли мащабно и да се действа непредсказуемо, както и че готовността да се откажеш от неизгодна сделка е ключ към успеха. Това не са просто лозунги, а работеща стратегия. Критиците ще продължат да определят тези методи като опасни или хаотични. Но историята показва друго. От римския пратеник с кръга в пясъка до дипломацията на Фридрих II, най-ефективните лидери често са онези, които изглеждат неразумни, за да постигнат разумни цели. Вторият мандат на президента Тръмп все още тепърва се разгръща, но моделът вече се очертава ясно - дръзки искания, посрещнати първоначално с възмущение, впоследствие водят до конкретни резултати в сферата на сигурността, икономиката и глобалното влияние. Когато напусне поста си, Съединените щати ще бъдат по-силни, противниците по-предпазливи, съюзниците по-отговорни, а гражданите по-сигурни.
Светът ще бъде по-стабилно място именно защото един човек отказа да преговаря по установените правила. Доналд Тръмп не е безумец. Той е гениален преговарящ - и Америка, както и светът, са бенефициенти на неговото изкуство. Тръмп може да използва теорията на безумеца на Никсън, но това не го прави безумец. Прави го много подготвен за поста си човек. Тръмп е от хората, за които трябва да се гледат действията, а и трябва да се гледат от дистанция. Ако слушаш думите му или се вглеждаш твърде много в детайлите, има вероятност да пропуснеш голямата картина. И после да се чудиш как стана така, че този наглед ирационален човек винаги постига целите си. Постига ги, защото е декларативно ирационален by design, а не по прищявка. И най-вече, защото докато изглежда ирационален, всъщност въобще не е.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Д-р Петър Кичашки, експерт по конституционно право
