СКАНДАЛ В ДЕНЯ НА КНИГАТА: Защо писателят Христо Стоянов се отказа от наградата "Варна" за литература
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Морската ни столица се тресе от литературен скандал. В Деня на книгата и авторското право писателят Христо Стоянов публично се отказа от наградата "Варна" за литература. "Връщате ме в едно време, в което отказвам да се върна", заявява той в отворено писмо до председателя на Общинския съвет и председателя на ПК "Култура и духовно развитие". Погнусен от начина, по който журито коментира и поставя под съмнение достойнствата на книгата му за въпросната награда, Христо Стоянов избира най-мъжкарския път - сам да се откаже.
"Тъй като се създаде напрежение около номинирането ми за Награда „Варна“ за 2025 година специално за книгата ми „Всякакви разкази“, се чувствам омерзен около извънлитературните аргументи против присъждането й на мое име, си правя отвод. Не бих искал, а и не би трябвало, в подобна надпревара да се използва Гугълинформация и слухове за авторите", заявява той.
Вижте пълния текст на Христо Стоянов:
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ОБЩ. СЪВЕТ - ВАРНА
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ПК "КУЛТУРА И ДУХОВНО РАЗВИТИЕ"
ОТКАЗ ОТ НАГРАДА „ВАРНА“ ЗА ЛИТЕРАТУРА
от ХРИСТО СТОЯНОВ – ПРОФЕСИОНАЛЕН ПИСАТЕЛ
„Човек за човека е българин“
Любомир Левчев
„Бих обичал своето Отечество,
ако нямах съотечественици“…
Иван Динков
„От този ден нататък българинът разбра,
че не е създаден от кал, а от кир…“
Иван Динков
Позволявам си да цитирам двама от най-големите поети на България не за друго, а защото журито за даване на награда „Варна“ най-добре илюстрира горните стихове. Между другото и Иван Динков, и Любомир Левчев написаха тези стихове малко преди да напуснат разочаровани този свят. Тези стихове обясняват и четирите въпросителни на Васил Иванов Кунчев след обръщението му: „Народе????“…
И тъй като се създаде напрежение около номинирането ми за Награда „Варна“ за 2025 година специално за книгата ми „Всякакви разкази“, се чувствам омерзен около извънлитературните аргументи против присъждането й на мое име, си правя отвод. Не бих искал, а и не би трябвало, в подобна надпревара да се използва Гугълинформация и слухове за авторите. Предпочитам да остана в компанията на ненаградения Захарий Стоянов, автор на „Биографията на Левски“, в която описва далеч по детайлно от мен случилото се в дома на Халача в Ловеч – дано журито поне тази книга да е чело, защото по отношение на „Другият В. Левский“ по всичко личи, че не я е чело. Защото, ако журито я бе чело щеше да знае, че романът е за майката, която губи четири от петте си деца, а не за Левски... И иде реч за роман, а не за историческо изследване. А „исторически труд“ и „роман“ са различни неща, еднакво отдалечени от клюката и интригата…
Тъй като един от аргументите на журито за отказ от номиниране на „Всякакви разкази“ са биографичните елементи в нея, му предлагам да поиска от Министерство на образованието забрана на „Записки по българските въстания“ заради биографичните елементи в нея. Апропо, по същата логика Чърчил не би трябвало да вземе Нобелова награда, тъй като тя е присъдена за автобиографичната му книга. Далеч съм от мисълта да се съизмервам с него, но се чудя на наглостта на журито да дава оценки и квалификации за книги, които не е чело.
По реакциите му разбирам, че българската литература е само повод за слухове. Вярно е, че няма моя книга, която с излизането си да не е направила впечатление. Но някои поне са ги чели – а те са десетки хиляди. Книгите ми „До СтрасТбург и назад“ и „Скритият живот на една помакиня“ направиха по 25 (двадесет и пет издания). (В този смисъл аз съм един от най-награждаваните български писатели, защото всеки читател е награда за писателя…) Между другото и тези мои книги бяха намесени в този скандал. Вярно е, че за „Скритият живот на една помакиня“ бях следствен. (Това „Гугъл“ знае.) Но журито не знае, че нямаше обвинение и делото срещу романа и мене бе прекратено. Дори водих дела в Страсбург в Съда за правата на човека. Минаха 26 години от тогава. Че за това време би трябвало вече да съм реабилитиран, въпреки че няма дори за какво. Намесен бе и романът ми „Копелето – Евангелие от Юда“. Вероятно сте се редили на опашки за „Шифърът на Леонардо“ – ако въобще може членовете на това жури да се реди на опашка за книги, при положение, че на опашката за клюки е далеч по-интересно.
Тази патетика и страст в отрицанието на романа напомня повече на инквизитори и „Светата инквизиция“ в Средновековието, не и на литературно жури. Винаги съм се водил от мисълта, че всеки има право да изповядва само една религия – Свободата на словото. И хуманизъм, разбира се. Вероятно Светото жури не знае, че до 1985 год. Езра Паунд не се превеждаше в България, заради близостта му с Мусолини. Вече знаете. Ами Ницше. Връщате ме в едно време, в което отказвам да се върна. В този смисъл аз дълбоко се съмнявам в когнитивните възможности на журито, и неговите решения и предложения би трябвало да се тълкуват по метода на „Дънинг – Крюгер“, а не от Общинския съвет на Варна…
И тъй като през осемдесетте години нямаше Гугъл не сте включили в отрицанията си и стиховете ми за една отминала (все още в надеждите ми) власт. Тогава чаках единадесет години излизане на първа книга. На ръкописа накрая почервеня един печат: „КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА“… Връщате ме в 1984 година – и в реалния, и в преносния смисъл. И виждам, че журито се е превърнало в МИНИСТЕРСТВОТО НА ИСТИНАТА от романа на Оруел „1984 година“… Ако сте я чели. Защото аз съм я и живял…
24 април 2025 год.
(по Оруел 1984 г все още)
С ПРЕЗРЕНИЕ:
(ХРИСТО СТОЯНОВ)
