ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
СТРАХ МЕ Е ДА ЗАСПЯ ВСЯКО МАЛКО ВДИШВАНЕ, ВСЯКО ДВИЖЕНИЕ ПРОВЕРЯВАМ ДАЛИ ВСЕ ОЩЕ Е ЖИВ. НЕ ЗНАМ ДАЛИ ЩЕ БЪДА МАЙКА НА ЖИВО ДЕТЕ ИЛИ МАЙКА, КОЯТО Е ЗАГУБИЛА СИНА СИ. Тези покъртителни думи пише отчаяна майка, бореща се за живота на момчето си. В социалните мрежи жената моли за помощ, за да бъде довършено лечението на детето, чието състояние се влошава не с дни, а с часове.
Прочетете призива на тази отчаяна жена. И нека помогнем!
МОЛЯ ВИ,ПОМОГНЕТЕ ДА СПАСЯ ДЕТЕТО СИ.
Мили хора,
Пиша тези думи с треперещи ръце и сълзи в очите… Пиша като майка, която се бори със страха да не загуби най-ценното детето си.
Димитър е моето малко момченце. Моята борба. Моят свят.
Месеци наред живеем между болници, диагнози, надежда и отчаяние. И всяка усмивка от него ми даваше сили сякаш казваше: „Ще успеем, мамо.“
Бяхме стигнали почти до края. Благодарение на добри хора като вас събрахме средства за трансплантация на костен мозък в Турция. Лекарите там одобриха лечението, всичко вървеше добре. Димитър го понасяше смело и за първи път си позволих да мечтая, че ще живее. Че ще порасне.
И точно тогава...
В България решиха да спрат лечението. 20 дни. Точно преди решителната трансплантация. Заради инфекция, която така и не овладяха.
Това беше достатъчно болестта да се върне по-силна, по-бърза, безпощадна.
Когато отново дойдохме в Истанбул, очите на проф. Тевил се насълзиха. „Не трябваше да се спира… най-критичният момент е бил… борбата не се прекъсва.“
И сякаш нещо вътре в мен се срина.
Всичко, за което се борихме месеци наред, рухна с едно решение.
Сега сме отново тук. Димитър започна ново лечение по спешност. Геройски го понесе. Но показателите му са страшно слаби. Лекарите го следят денонощно. Очакваме резултат от миелограма ще преценят дали трябва още една химиотерапия или можем вече към трансплантация.
Но сме точно в средата на лечението.
А парите свършиха.
Знаем едно ако сега не продължим, изходът е само един.
И не можем да го приемем. Не и когато има шанс. Не и когато има време.
Правим опити вече повече от месец да се свържем с телевизии, да стигнем до някого, да предадем гласа си, защото сами не можем. Защото нямаме избор.
Но вратите остават затворени. Никой не ни чува.
Ходихме лично по офисите, писахме им, пращахме писма, молби, обяснения…Вече месец мълчание. Месец, в който викаш, а тишината е всичко, което се връща към теб.
А детето ми лежи тук. До мен. В болнично легло.
Поглежда ме и тихо шепне:
Мамо… кога ще си ходим вкъщи?
А аз… не знам какво да му отговоря.
Стискам зъби и се усмихвам, а отвътре всичко крещи.
Не мога да приема, че всичко ще свърши така.
Не и когато можем да го спасим.
Не и когато вече стигнахме толкова далеч.
Моля ви… Помогнете ни.
Остана още малко, но без вас няма да успеем. След дни предстои ново плащане.
А без него... всичко спира.
Моля ви, не ни оставяйте сами.
Не ни оставяйте в тишината.
Молим ви ПОМОГНЕТЕ НИ!
Може да дарите с карта, PayPal, ApplePay, GooglePay, Revolut
https://pavelandreev.org/…/spasi-jivota-na-malkiq-dimitar
Включете се в онлайн базара на платформата
https://www.facebook.com/groups/pavelandreevbggroup/?ref=share
Последвайте ни и в Instagram
https://www.instagram.com/pavelandreevorg
