ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Известни са множество тайнствени ръкописи, дело на неизвестни автори и написани на непознат език, с използването на неизвестни азбуки. Смята се, че тези ръкописи са на много стотици години. Някои са се поддали на упоритите усилия на учените, други така и си остават загадка. Остава загадка и защо авторите им са създали тези послания, полагайки колосален интелектуален труд, какви откровения са искали да шифроват и дали са разчитали на тяхното разгадаване. Има и съвременни произведения, не по-малко мистериозни в един или друг смисъл.
Автентичността на този мистериозен кодекс, за който се предполага, че е от XV век, предизвиква разгорещени дебати повече от сто години. Радиовъглеродният анализ, извършен в Университета на Аризона, показва, че ръкописният материал може да бъде датиран между 1404 и 1438 г., а анализът на мастилото, извършен в изследователския институт McCrone в Чикаго, потвърждава датировката.
Това са 204 страници пергамент в скромна корица, покрити с редове от странни мънистени знаци, напомнящи или латински, или ориенталска писменост, и грубовати рисунки с перо. И до ден днешен тази книга не се е поддала на усилията на най-мощните професионалисти в дешифрирането – от университетски преподаватели до служители на спецслужбите.
Този кодекс изглежда като научен труд и има енциклопедични свойства. Той съдържа рисунки на странни растения, които ботаниците не могат да определят, алхимични инструменти, карти на съзвездията, Слънцето и Луната, човешки тела... Те са ясно свързани с някаква обща система, обещават някакво интригуващо откровение – ако прочетете текста, който никой никога така и не е прочел.
Кой е оставил тази загадка на човечеството? Според версията на привържениците на автентичността на ръкописа – т.е. неговият средновековен произход и съвестно съставяне – е бил ректорът на Пражкия университет, физикът и медик Йоханес Маркус Марци. През 1666 г. той изпраща попадналата в ръцете му странна книга в Рим на своя приятел и учител йезуитът Атанасиус Кирхер.
В придружаващото писмо се посочва, че книгата е принадлежала на императора на Свещената Римска империя Рудолф II (1552 – 1612), който платил за нея сума, която по онова време е била еквивалентна на около два килограма злато. След смъртта на императора книгата сменя собственика си два пъти, докато не попада в ръцете на Йоханес Марци, който от своя страна я предава на свой колега с надеждата да разкрие тайната. В писмото Марци също така посочва, че императорът смята за автор на ръкописа един от най-великите мислители на своето време – францисканеца Роджър Бейкън.
За първи собственик на книгата се смята известният алхимик Якоб Хорчицки, който служил като лекар в двора на Рудолф II. Подписът му е открит на първата страница на ръкописа. Все още не е изяснено как книгата е стигнала до този учен човек. Друг идентифициран собственик на книгата е Георг Бареш, чешки алхимик. Книгата попада в ръцете на Йоханес Марци едва след смъртта на Бареш.
Изпратена от Йохан Марци в Рим, мистериозната книга престоява още 250 години в библиотеката на Римската колегия (сега Григориански университет), докато през 1912 г. не попада в ръцете на антикваря Уилфрид Войнич, който се сдобива с три дузини стари ръкописи от йезуитите в Рим (между другото Уилфрид е съпруг на известната писателка Етел Лилиан Войнич, авторка на „Стършел“). Войнич оценява загадката на ръкописа и полага много усилия за възстановяването на неговата история и дешифрирането му.
И така, с Войнич започва доказуемата история за съществуването на ръкописа. Има около дузина версии за неговото авторство и произход. Определено е невъзможно да се докаже, че книгата е написана от ръката на Роджър Бейкън. А най-смелата хипотеза е, че автор на книгата е самият Войнич.
Много драматична е и историята на разчитането на ръкописа на Войнич. Дешифрирането на тайнствения манускрипт се превръща в главна – и неуспешна – работа в живота на един от най-добрите и известни световни специалисти по шифри и криптография, професора от Пенсилванския университет Уилям Нюболд. По време на Първата световна война той работи за правителството на САЩ и е смятан за един от водещите световни специалисти по криптоанализ.
Седем години упорити опити за дешифриране водят само до появата на версия, в която самият Нюболд се съмнява, а по-късно тя е отхвърлена от много от колегите му. Към днешна дата обаче работата на Нюболд, която той нарича Opus Magnum на Роджър Бейкън, остава единственият задълбочено разработен препис на целия текст със смислен резултат и има своите привърженици.
Сред онези, които след Нюболд се опитват да дешифрират ръкописа, са истинските „звезди“ на криптоанализа, служили в разузнавателните служби на няколко страни. Сред тях са Хърбърт Ярдли, който дешифрира японския дипломатически код, криптоаналитикът Уилям Фридман, който разбива японския PURPLE код, и дори гениалният Джон Тилтман, смятан за най-добрия британски криптоаналитик на всички времена.
По време на Втората световна война той ръководи британския разузнавателен център за дешифриране в Блечли парк и лично участва в разбиването на кодовете на немските машини за криптиране Енигма и Лоренц. Всички те независимо един от друг твърдят, че езикът на ръкописа на Войнич е синтетичен. Но никой не успява да разбере и изгради логиката на строежа на думи и фрази.
По-модерни версии, вече създадени с помощта на цифрови технологии, предоставят нова храна за дешифриране, по-специално версията, че текстът е написан с два различни почерка на два различни езика или диалекта или авторът използва два различни алгоритъма за шифроване. Появяват се и нови доказателства в полза на версията, че ръкописът все пак е смислен текст.
В същото време има версии за фалшификат, всяка от които има своите пламенни поддръжници и твърди противници. Изключителни учени – лингвисти, математици, филолози, психолози – като ученици спорят ожесточено за мистериозния документ. Сега десетки доброволци от цял свят продължават да работят по дешифрирането на ръкописа, обединени в онлайн общност на voynich.net.
И така, авторът на документа, който вълнува изследователите от половин хилядолетие, несъмнено е бил много талантлив човек.
