Татяна Буруджиева в ПИК и "Ретро": Войната на Радев със „злодея“ Борисов
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Напрежението между президента и Народното събрание не стихва. Напрежение може би е слаба дума за откровено нажежените страсти, прозиращи в думите и поведението на политиците. Винаги когато президентът критикува политици и партии за техни действия или бездействия, сме свикнали да определяме тези битки като персонални. Радев срещу Борисов, Борисов срещу Радев. И всичко изглежда като атака срещу личност. Всъщност става дума за институционална война, започнала още в първия мандат на Радев, когато противопоставянето, дори в предизборната кампания, не беше срещу кандидата на ГЕРБ, а срещу партията и нейния лидер, управляващи в този момент България. И продължила в битката за спечелване на втория мандат, протекла изцяло като противопоставяне на Борисов и неговото управление.
Това на пръв поглед личностно противопоставяне има според мен по-дълбоки корени. Различно разбиране какво означава политиката, какво трябва да правят политиците, както и различни визии за България стоят в основата на конфликта. Може би затова още от номинирането на Радев десните имат един основен аргумент срещу него – връзки и зависимост от Русия. Нито в кампанията за първия мандат, нито в кампанията за втория мандат този аргумент сработи. И Радев спечели два избора – единият срещу кандидата на Борисов, а вторият срещу самия Борисов. Защото от протестите през 2020 г. основният мотив на всеки, влизащ в кампания, е битката срещу Борисов.
В това съизмерване на един президент с един лидер на партия няма особено ясна политическа логика. И може би именно поради съществуването на тази междуличностна вражда от години обсъждаме въпроса за президентски политически проект. Изглежда ни някак логично след толкова критики и постоянни твърдения на Радев как Борисов не се справя и не може, не знае, не иска да върши полезни за страната дела, да направи той една партия, че да покаже как трябва. И в директно съперничество с Борисов като лидер на партия да вземе, че да го победи. С което да докаже, че това, което той говори, е онова, което българите искат и очакват, за което дават гласа си на избори.
Но не. Години наред Радев критикува политиците и партиите от позицията на човек, получил подкрепа на изборите, далеч по-висока от тази, дадена за първата партия. Ако разсъждаваме прагматично, ще установим, че всеки български президент е избиран с гласовете на хора, които иначе гласуват за различни партии. И самият Радев получи такава както от десни избиратели, така и от хора радикални, патриоти, етнически турци и т. н. Това налага на всеки български президент необходимостта да се съобразява с множество партии, а не само с тази, която го е номинирала. Но би било истинска заблуда да вярваш, че понеже са гласували за теб, тези избиратели ще престанат да подкрепят партията си и ще станат верни последователи на президента.
На практика хората, на които може да разчита един такъв хипотетичен проект, са разочарованите от партиите. Ще кажете – ами те са мнозинството, те са хората, които се отказват да гласуват. Не е точно така. Ако погледнем данните от изборите, около 90% от гласувалите на президентските избори са хора, които гласуват, а не такива, които не гласуват на парламентарни избори. Така че недоволните от партиите, за които са гласували, са доста ограничена група в сравнение с тази, която би имал за цел да привлече като подкрепа един такъв политически проект. Защото нали не подозираме, че президентът ще направи партия, за да загуби изборите. Напротив, той би направил тази крачка, за да покаже колко по-силен е от тях и колко сериозни са неговото влияние и подкрепа в обществото. Предполагам, че именно тази несигурност е един от мотивите за този политически проект да си говорим години наред и той да не се случва.
За Радев позицията на критикар е предпочитана и далеч по-удобна от разправиите със създаването и ръководенето на една собствена партия. Хората трудно одобряват каквото и да било политическо действие. Особено в ситуацията, в която сме в България – да подозираме във всяко политическо решение и действие корупционни и лични интереси. Така че, от една страна, тази ситуация гарантира интерес и позитивна реакция за всеки, който активно критикува политици и партии. От друга страна, критичната позиция поддържа надеждата, че ще се появи този нов проект и вече не на думи, а на дела ще им види сметката на тези маскари политиците.
Естествено е в рамките на логиката на тази хипотеза президентът да използва всеки ключов момент в политическия процес, за да се активира и заеме първостепенно място в него. Искането на Радев за референдум идва в момент, в който е абсолютно сигурно, че нищо няма да постигне като резултат, но ще успее да се позиционира като единствен защитник на бедните и угнетените срещу лошите, които ще съсипят хората, бъдещето на децата им и страната. След обръщението на 9 май и след възмущението на 25 май очаквам да последва оплакването на съдбата българска след получаването на конвергентния доклад. Не бива да си мислим, че темата за влизането на България в еврозоната ще е еднократен ход на Радев. По-скоро това е началото на дълъг разказ за униженията и страданията на прекрасната принцеса (в ролята на принцесата е България) и неимоверните препятствия, битки и себеотдаденост за спасението ѝ от злодеите (в ролята на злодеите са партиите, политиците и, разбира се, Борисов като основен злодей). Силата на приказките е, че в тях доброто винаги побеждава злото. Затова най-важното е да представиш в пълнота образа на злото – сигурно сте забелязали, че злите герои в приказките са изключително добре и детайлно описани – не е случайно, че Баба Яга има само един страшен зъб например. А героят (в ролята на героя е президентът) винаги побеждава. Неслучайно припомням конструкцията на една приказка, защото с тази разправия, която Радев организира около еврото, се намираме точно в приказката, в която той ни държи от години – има зло, но има и герой, който накрая ще победи. Важното е да му вярваме и да чакаме.
Защото, ако президентът не искаше да ни представя приказки, щеше да реагира отдавна и категорично. Както се казва – беше времето. Сега е останало време само за собствена употреба. Време, в което всеки политик и дори българският държавник в лицето на президента се старае да покаже, че той е прав. Време, в което за всеки българин въобще не е важно кой прав, кой крив, защото българите искат да знаят точно какво и точно как ще се случи след 1 януари 2026-а. Защото това е животът ни. И в този живот рейтингите и мераците на политиците имат все по-миниатюрно значение.
