ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Както се казваше в една реклама – нищо не е такова, каквото беше. И политиката не е същата, която конструираха първите надежди, родени от промените в началото на 90-те. Парадоксът е, че точно както нашите родители, още едно поколение българи имат усещането, че са искали и работили за едно, а се е получило нещо съвсем различно. Най-нелепото е, че нашите деца също са от поколенията на разрушените мечти. В тази въртележка от подем и срив единственото стабилно, за което се държим, остава упованието, че ще се намери някой, който да ни преведе през това блато на загубените илюзии. В началото на промените се търсеха хора с авторитет, успели и доказали се, защото те гарантираха сигурност, че не само искат, но и знаят какво и как да направят, за да постигнат мечтите си. Но нито тези нови политици, нито старите такива, нито ние като общество бяхме готови да се справим с настъпилата битка за пари и власт. Ограбени от т. нар. масова приватизация, от рекетьори на дребно и на едро, от катастрофата през 1997-а, от несправедливите реформи в здравеопазването, образованието, разочаровани от непрестанните обещания на избори и практическите действия на политици от всякакви партии, българите завършиха първото десетилетие на промените с тежко разочарование в партиите. И посрещнаха новия век с нова грандиозна надежда в Спасителя.
Следващите 10 години обществото ни живееше и действаше, водено от търсенето на личността, която ще свърши работата, която партиите не успяха. Сакскобургготски постави началото на трансформация в българската политика, която започна да се върти около името на политика. Партийните програми и визии бяха заместени от фигурата на отделния политик. На избори резултатът се решаваше не от това какво ще се прави в България, а от това кой ще го прави. Изпробвахме всичко – от историческия и аристократичен ореол на бившия монарх, през харизмата на силната фигура при Борисов, популярни личности – политици като Първанов, радикали като Сидеров и Яне Янев, журналисти като Бареков и още, и още. Новите партии се появяваха като гъби и също така изчезваха в края на дъждовния сезон. Търсенето на силната ръка се прояви в България по два начина. Вътрешно като търсене на нови и нови фигури, които все не успяваха да спечелят съревнованието с Борисов, и като устойчив стремеж към включването на страната към общност, която да ѝ даде правила, стабилност и параметри на функциониране, които да водят към просперитет и развитие – членството ни в ЕС. Започна раздвоението между персонификацията на националния избор и институционализацията на европейския избор.
В тази ситуация т. нар. големи партии, традиционните партии, основани на развита организационна мрежа и йерархична структура на вземане на решения и разпределение на отговорност и власт, необратимо се рушаха. Настъпи времето на множество малки и, бих казала, временни, ситуационни партии. Техният успех, изразяващ се в постигане на някаква бройка народни представители, се осигуряваше от грешките на по-големите, на разочарование в управляващите, умората от политици, които, колкото по-дълго остават на постовете си, толкова по-силно забравяха за реалните проблеми на своите избиратели. Така третото десетилетие на българската демокрация постепенно, но необратимо изтласка гражданите от процеса на вземане на решения, престана да отчита разнообразието от интереси и проблеми на различни социални групи, задълбочи неравенствата и не успя да постигне реален напредък в постигането на поне среден стандарт на живот за българите в ЕС.
Казват, че Ковид кризата промени света на обществата и света на индивида. В политическо отношение тези години изглеждат като последния период на надежда, че ще роди лидери и водачи – както на европейско, така и на национално равнище, които да ни поведат към нова надежда. Депресията трайно се настани в политическия процес, а страховете станаха водеща емоция за влияние върху общественото мнение и поведение. Разочаровани от всичко – от партиите, от личностите, хората се обърнаха към себе си и започнаха да се доверяват на себеподобните. Т. е. на хора, които са всичко друго, но не и политици. Така се роди надеждата, че самите ние ще си решим проблемите. И обществото се разполови. Едната част реши да обърне гръб на всякаква политика – от тази, съобщавана от новините по медиите, до тази, която изисква участие и гласуване на избори. И както се оказа, и по два избора на година да ни предлагаха политиците, тази част от обществото отказваше да ги разпознае като част от своя живот. Другата част реши да се заеме с политика – от това да основе своя партия и да говори от парламентарната трибуна, през участие във всякакви протести, шествия и подписки, та чак до масово хейтене и агресия в социалните мрежи.
Днес изглежда много важно да заявиш, че не си политик, че ТЕ са там, а НИЕ тук. И този тип политици не са просто популисти, които говорят от името на народа и се пързалят по пистата, създадена от гнева на хората и тяхното недоволство, настлана и изгладена от натрупаното разочарование. Това не са просто хора, които се възползват от ситуацията и всичко, което другите са направили – в случая, което не са направили, за да уредят себе си и да намерят мястото си в обществото. Място, носещо далеч повече възможности от която и да било професия и труд. Тези нови политици са убедени, че на тях им се полага, те трябва да получат властта и парите, защото те са народът. Следователно не е необходимо нищо повече, за да те изберат и гласуват за теб, от това да си просто симпатичният един от нас.
Така че в четвъртото десетилетие на българската демокрация решението на избирателя да подкрепи един или друг политик се изгражда не върху въпроса какво ще бъде направено (това се очаква от партиите, а от новите никой не очаква нищо друго, освен да накаже старите партии, за които точно знаем какво могат да предложат). Нито върху въпроса кой ще го направи – вече знаем от опит, че Спасителят не ни „дебне от всякъде“ – ако трябва да перифразирам. Решението се търси в това ние да сме в политиката. Това прави темата за референдум така актуална. С нея една партия се конструира и получи не просто политическо представителство, но и власт в управлението – ИТН. С нея един президент твърди, че се бори за демокрация – Радев. Но демокрацията в България все още е представителна, а не пряка, така че въпросът е дали българското общество иска тази промяна – сам да участва във вземането на политическите решения. Това искане е обективно и практически позитивно. След годините търсене да стигнем до идеята, че само силно гражданско участие ще подобри ситуация в страната, ще осигури стабилност на политическия процес и предвидими действия в него. Сами да изградим живота си.
Проблемът не е в този стремеж. Проблемът е в това, че обществото ни не функционира като общество, а се състои от множество разделени, неразбиращи една друга групи, гледащи на другия с презрение и действащи спрямо другите с омраза и агресия. Това е като да мечтаем заедно да изградим дома си, но да сме хора, които се ненавиждат един друг и единствената им цел е да докажат, че другият нищо не може и няма право да се намира на този градеж. Какво можем да очакваме в такава ситуация?
Първо, да продължим, както досега. Това води до непрекъснато създаване на нови и нови политически партии, центрирани около 2-3 личности, чиято първа цел е да станат популярни и симпатични с цената на всичко – новите комуникационни технологии създават огромна възможност за постигане на популярност в политиката, която се дължи на всичко друго, но не и на необходимите качества да се свърши работа в политиката. Освен това сега е моментът, както се казва. Правителство на малцинството, имащо парламентарна подкрепа от партия, чийто лидер е почти демонизиран – т. е. съществуват условия за дестабилизация и предсрочни избори. Да, условието е самите управляващи да не се справят или да се изпокарат под натиска на протести и страхове, засилвани от процеса на влизане на България в еврозоната.
Второ, да се опитаме отново да поставим на преден план търсенето на личността, която да ни обедини и поведе. И пак можем да кажем – сега е моментът. След година са президентските избори, които предполагат търсенето именно на такава фигура – на обединителя, на държавника, на силната и авторитетна фигура, която да въведе ред, стабилност и единодействие в политическия процес. Виждаме, че все повече тези избори стават важен фокус в политическия процес. Това също стимулира появата на нови партии, които да имат възможност да се намесят в търсенето и избора на тази силна фигура и така да гарантират силен старт на своята политическа формация. Подобно изкушение има своя успешен вариант с ПП, които се появиха в политиката именно с кампанията за президентските избори. Дали това ще доведе и до засилване на натиска към смяна на правителството и предсрочни парламентарни избори заедно с президентските, ще стане ясно в следващите месеци. Днес е очевидно, че партиите в управляващата коалиция нямат никакъв интерес да направят подобно действие. Но е възможно да бъдат притиснати от ситуацията след въвеждане на еврото, т. е. само от тях зависи и от това доколко ще се справят с решаването на проблемите, дали ще им се наложи да защитават оцеляването си в една подобна изборна конфигурация на 2 в 1.
Трето, след две години са местните избори, които се считат за ключово важни за стабилността и функционирането на партиите. Възможно е именно тогава да се направи опит хората да се върнат отново към мотивация за политическо участие, основана на защита на конкретни интереси, т. е. действие чрез доверие в партиите. Този вариант не е твърде вероятен, ако вземем предвид резултатите от последните избори за местни органи на властта, в които не доминираха партиите и техните представители, а доминираха лични, групови и икономически интереси, ако съдим по състава на отделните общински съвети.
В крайна сметка се въртим в една спирала: партии – личности – избор да сме ние, а не те, и после пак един от тези варианти. И така, докато не осъзнаем няколко ключови неща:
Политиката отдавна е професионална дейност, в която всеки случайно попаднал, дори и с най-добри намерения, просто създава хаос, а не решава проблеми;
В тази професионална дейност гражданите трябва да контролират както решенията, така и прилагането им, за да се стигне до максимално позитивен резултат. Този контрол има своите инструменти и това означава, че и да си гражданин, е въпрос на знание, информация и умения, а не просто на емоции и улични действия;
В съвременните условия представителната демокрация не може да е каквато беше, но и пряката демокрация не е каквато беше. Необходими са промени, и то не само в технологиите (електронното управление), но и в контакта и взаимодействието между политици и граждани.
Така че, докато търсим промени само в политиците, а не правим нещо, за да се развиваме и растем ние като граждани, ще сме в капана на търсенето на кого да се доверим и отказа да се доверим на когото и да било освен на нас.
