Татяна Буруджиева в ПИК и "Ретро": “Промяната“ страда от тежко раздвоение на личността
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Възможно ли е да съществува политическа партия без партия – всеки път си задавам този въпрос, когато лидерите на ПП съобщават някаква позиция. Тя винаги е важна, значима и структуроопределяща живота на всеки български гражданин. Според тях.
Но се питам – кой и как е решил, че това е политическа позиция на партията, която в парламента се бори за званието опозиция. Задавам си този въпрос именно когато става дума за определящото противопоставяне в един парламент – управляващи – опозиция, защото става въпрос за вземане на политически решения, които определят самия политически процес.
Обикновено в един парламент решенията са от името на парламентарните групи. Така е и с ПП-ДБ. Но докато в коалицията ДБ депутатите представляват своите партии. Тези партии имат своята организация, възможност гражданите чрез тях да поставят изисквания към своите депутати, да имат конкретни очаквания към тях, да изискват конкретно действие. Как се случва този процес на представителство на гражданите в партии като ПП? На места съществуват хора, авторитетни и с влияние в своите общности, за които гражданите знаят, че това е човекът на ПП в града Х. Но как се случва връзката между този човек и онези, които представляват в парламента интересите на гражданите, които са готови да подкрепят една или друга политика и действие, остава доста неясно.
Ще кажете – защо изобщо говорим за подобни неща? Ами защото, когато си в опозиция, този процес на свързване и общуване с хората е ключов фактор. Разбира се, ако искаш да победиш политическия опонент и заемеш първото място. Партии, които декларират, че ще са винаги в опозиция, обикновено там и остават. А ПП-ДБ не искат да са опозиция. ПП се регистрираха за участие в изборите с основна цел победа. И я постигнаха. ДБ се присъединиха и се роди коалицията ПП-ДБ, която трябваше да постигне същата цел – лидерското място в изборите. Но не успяха. И последва серия избори, в които битката на ПП-ДБ от увереността за първото място премина в битка за него, която се минимизира до битка за второто място.
И някак не мога да се отърва от желанието да намеря отговор на въпроса защо се получава така. Дали трябва да се съгласим с тезата на лидерите на ПП-ДБ, че злото е силно и страшно, а те се борят не само с него, но и с нашето, на гражданите, неразбиране, че те и само те ще ни изведат на истинския път към светлото бъдеще. Или трябва да потърсим грешките и у тях на принципа „каквото сам си направиш и най-злия враг не може да ти причини“. Може би е редно да погледнем по-внимателно ситуацията.
Неслучайно започнах с наличието на партия, защото де юре съществуваща, но де факто не функционираща като партия коалицията ПП-ДБ не може да синхронизира своите действия и отношения с избирателите. Системният резултат са различията между двата партньора и вътрешно напрежение, което по време на избори се проявява най-ясно. И именно тази разлика – ПП партия с лидери без организации и ДБ коалиция от две партии, които разполагат и с лидери, и с партийни структури – доведе на последните избори до финализиране на процеса на доминация на представителите на ДБ в парламентарната група. И въпреки това всички опити групата да се държи според парламентарните правила се сблъскват с действията на лидерската група на ПП. Така, че съвсем не е случайно, че очакванията са за различие между двете съставящи на парламентарната група, но нагласите за разделение не стигат до действие.
Последните почти 2 десетилетия т. нар. градска десница, чиито представители са в коалицията ДБ, стигат до парламента единствено чрез предизборна коалиция. За тях ПП днес е този партньор, който им гарантира място в парламента. Различията с ПП, които някак плахо поддържат, все пак им гарантираха на последните избори представителство, което, ако не бяха в коалиция с ПП, пак щеше да им гарантира място в Народното събрание.
Дали ще се изкушат от това, че отделната кампания, която водеха, и резултатът, който получиха, са доказателство, че и сами могат да влязат в парламента, не е ясно. Но е ясно това, че ако ДБ се раздели с ПП, единственият път към участие във властта е отново в коалиция с ГЕРБ. А политическата им позиция е отказ от подобно партньорство именно в управлението. Опитът им е горчив.
Следователно всичко, което се случва с ПП, ще се отразява на ДБ, но индиректно. Т. е. можем да говорим за успех по отношение постигане на разделение в оценките за политическите действия – общественото мнение приема и оценява всяко действие на ПП като действие на ПП-ДБ, но оценката за едните и за другите не е еднозначно еднаква. Ако това е вярно, следва да приемем хипотезата, че поведението на лидерите на ПП се отразява основно на авторитета и мястото в политиката именно на ПП. А това поведение търси и трудно намира своята политическа логика.
Вдъхновени от протестите и възможността връзката от площада да се превърне във връзка между парламентарните и президентските избори и да доведе до отваряне на пътя към властта, е образ на действителността, в която като че ли все още пребивават лидерите на ПП. Това е като да живееш в една отвратителна реалност, която не искаш и дори не можеш да приемеш и да се затвориш в балона на щастливото детство. Рискът от пребиваване едновременно в две реалности – едната извън теб, а другата вътре в теб – е в последващото постоянно объркване на позициите и решенията. ПП като електорална позиция са в битка за лидер на опозицията.
Това е не просто битката за второто място, а и решаващото сражение за привличане на подкрепа и доверие, които ще им позволят да заемат първото място. Но това, което виждаме като поведение в парламента, показва, че ПП не само не разбира, че не е управляваща партия. Нещо повече, те продължават да действат като че ли тяхното убеждение, че те са единственият носител на правилността и на бъдещето на страната, е реалност.
Да, за момента изборните резултати не доказват съществуването на тази реалност. И впечатлението е като че ли лидерите на ПП са убедени, че докато те демонстрират тази вяра в своята първостепенност, и хората ще повярват, че тя съществува.
Това е възможен подход в политическия ПР, но той изисква да се съобразяваш със съществуващото в реалността, когато предприемаш конкретните политически действия. В противен случай се получава така, че постоянно демонстрираш неадекватност между действията и вярата, с която искаш да заразиш хората. Казвам заразиш, защото подходът, за който говорим, е част от арсенала на т. нар. вирусен ПР. И така, какво наблюдаваме.
ПП поддържа тезата – ние сме истинска опозиция, защото няма да подкрепим бюджета. Та това е истинското политическо гласуване против управляващите, защото бюджетът е инструментът за изпълнение на техните политики. Ако гласуваш за него, значи подкрепяш политиките на опонента. Дотук логично. Но този бюджет е необходим за изпълнението на политиките, които поддържаш и предлагаш и ти. От една страна, категорична позиция срещу това правителство.
От друга, то е абсолютно необходимо за постигане на стратегическите цели. И вместо като опозиция да предложим алтернатива на бюджета, която да покаже и докаже на хората, че ако управляваш, ти ще направиш по-добре нещата, ПП реши просто да лепне етикет „корупция“.
Ключов пример за това раздвоение между убеждението, че си лидер, и реалността, че трудно удържаш втората позиция и постоянно се отдалечаваш от възможността да се приближиш до електоралната подкрепа на лидера, са вотовете на недоверие. Ако по отношение на бюджета управляващото мнозинство постави на изпитание раздвоението на ПП и ги доведе до формулиране на основния аргумент – това е корупционен бюджет и ние ще искаме вот на недоверие заради корупция. То при гласуването на вотовете на недоверие опозицията в лицето на трите радикални партии в НС поставя ново изпитание пред ПП. И този път залогът е кой е истинската опозиция.
В крайна сметка ПП е в ситуация, в която са ѝ отнети двете основни тези – стожер на европейското настояще и бъдеще на България и водач на битката срещу корумпираните досегашни в българската политика. В ход е изсмукване на съдържанието на идеята за промяна.
И в този процес ПП се държи политически неефективно, залагайки на надеждата, че онова, което казват, е по-значимо от онова, което правят. Защото на практика те нищо не правят като опозиция. Вероятно защото все още се преживяват в ролята си на водеща и управляваща посоката и съдържанието на политическите процеси в България.
