Тома Биков РАЗКРИ кое ще ШОКИРА ППДБ, докато мечтаят за 121 депутати
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Да се обявиш срещу нещо е легитимно поведение. Да се структурираш идеологически срещу това нещо и да посветиш енергията си, за да го отмениш като факт, е възможно най-неефективното политическо поведение. Не казвам, че е неприемливо, а че е неефективно, защото действителното политическо мислене е исторично, а „антиидеологията“ е скъсала изначално с логиката на историята. За да илюстрирам изхода от този процес, бих посочил съдбата на антиидеологии като антикомунизъм и антифашизъм. В своето време това са естествени реакции на доминиращата идеология, но те са обречени да умрат с нея, а онези, които ги изповядват последователно, да се маргинализират.
Антиидеологията е заредена с култ към определено минало. Само към минало. Тя се е вкопчила в своя обект на омраза толкова силно, че е невъзможно да се откъсне от него и да заживее собствен живот в настоящето. Оценка за миналото, естествено, трябва да има, но преживяването му в настоящето е излизане от логиката на историята, която, подобно на времето, в същността си е устремена само напред. Нейното съществуване в миналото е само илюзия за хора с литературен, а не с историчен поглед към живота. Романтизирането или демонизирането на определено минало е само литературен подход, който създава мит, но не осъзнава историческия процес в неговата действеност и действителност. От миналото можем да видим само руини и само по тези руини можем да изграждаме представата си за определено време. По-безотговорни към историята и литературно надарени хора биха могли да изграждат цялостен мит върху една или друга историческа руина, но това единствено би могло да въведе в заблуждение онези, които възприемат мита като действителност. Върху почвата на подобни заблуждения са пониквали не една и две катастрофи.
Историята обикновено се повтаря, ако антиидеологията постигне целите си. Например целта на антикомунизма е да отмени комунистическия период като действителен и многопластов исторически факт. Затова е и непрестанната борба за вписване на едно или друго разбиране в учебниците по история. Подобен подход, но без да бъде дебатиран, се наблюдава и през социалистическия период, когато национализмът (това е държавната идеология на България до 1945 година) е едновременно осъден и изтрит от историческата памет. Хосе Ортега и Гасет казва, че когато отмениш определено минало, се връщаш във времето, преди то да се е случило. Това те обрича да го повториш. Например ако се върнем във времето отпреди комунизма, то в края на това време ще настъпи комунизмът. Същото важи за всички останали времена. Затова логиката на комунистическата историография произведе не антинационализъм, въпреки че беше посветена на антифашистката борба и на отмяната на националистическия период като исторически факт, а краен национализъм, който през 80-те години на миналия век организира т.нар. Възродителен процес.
Ще припомня и че антикомунизмът от началото на 90-те години доведе до пълното мнозинство на Жан Виденов, който от своя страна пък искаше да реабилитира самия комунизъм и доведе страната до икономическа катастрофа. Чак тогава започна настоящето на българското общество. В него бяха поставени нови цели – пазарна икономика и членство в ЕС и НАТО, които в крайна сметка маргинализираха и антифашистите, и антикомунистите.
Припомних си тези процеси покрай вихрещата се от няколко години анти-ГЕРБ идеология, която обрича на неуспех най-вече собствените си поддръжници. В моментите, в които те успяват да вземат тактическо надмощие и да върнат времената отпреди ГЕРБ (това се случи най-вече при правителството на Кирил Петков), то неизменно следващата стъпка е да се върне ГЕРБ. Припомням, че ГЕРБ се появи на политическата сцена насред фрагментирането на властта по време на Тройната коалиция и изчерпването на неолибералните реформи, започнати от Иван Костов и завършени от Сергей Станишев. ГЕРБ беше резултат от тези две тенденции и изрази импулса за консолидация на обществото в желанието за по-монолитно лидерство. Дългосрочният успех на ГЕРБ не се основаваше на този импулс, който изразяваше само моментно настроение, а на способността на партията да се променя и да се вписва в общата форма. От 2014 година ГЕРБ управлява само в коалиции и дори стигна до управление, в което подкрепяше втората политическа сила в лицето на основния си опонент ПП-ДБ, без да участва в правителството. Това е много далеч от едноличността на управлението, която по навик и поради липса на фантазия се приписва на ГЕРБ. Парадоксално, но новият проект на Румен Радев, който е едноличен и също идва на фона на политическа фрагментация, изявява желанието си да демонтира олигархията (преводът на тази форма е „управление на малцина“), като иска пълно мнозинство в следващия парламент. Последното означава не да управляват малцина, а да управлява един. Радев е срещу нещо, но не е ясно какво е това нещо. Понятието „олигархия“ е абстракция, която единствено компенсира липсата на конкретика. Парадоксалният факт е, че алтернативата на коалиционните управления на ГЕРБ е едноличното управление. Това вероятно ще шокира ПП-ДБ, чиято анти ГЕРБ идеология е единственото политическо основание за съществуване, с което разполагат. Докато те се борят с „едноличното управление на Борисов“, Радев иска да управлява еднолично. Самите те дори в един момент започнаха да мечтаят за 121 депутати, за да не им е нужно да се съобразяват с други гледни точки.
Насред всичкия този архаизъм, който е съчетан с нереалистичен поглед към настоящето, хоризонтът на повечето партии все повече започва да се свива до изборния ден. А големите предизвикателства ще бъдат след него. Предварителният отказ от каквито и да било коалиции, който демонстрира бившият президент, очертава два варианта – коалиция, която предизвиква поредното разочарование, или поредни предсрочни избори, които ще се състоят на фона на международна криза, неприет бюджет за 2026 година и пълзяща стагнация. Това е реализмът на историчността, който неизменно ще отменя романтичните представи за политиката и ще изхвърля от нея онези, които притежават литературно, а не исторично мислене.
А антиидеологиите все така ще ни връщат в изходна позиция, за да повтаряме бързо забравените стари форми и движения и да ги преживяваме като нови.
Тома БИКОВ, Филтър
