ТОП АНАЛИЗ: Радев остана сам - отложи ли създаването на партия, шансовете му са много малки

ПИК с нов канал в Телеграм

Последвайте ни в Google News Showcase

„Конвергентните доклади за въвеждането на еврото са радост за властимащите и тревога за хората, защото всеки българин знае по джоба си, че официално декларираната инфлация от 2,7 процента реално е много повече. Парламентът обърна гръб на българския народ и с отказа си от всенародно допитване, политическата класа скъса обществения договор с гражданите.“

Това е малка част от изявлението на президента Радев, направено на 8 юни пред медиите, и продължение на войната, която обяви на изпълнителната власт, на мнозинството и на почти всички парламентарни партии. 
За повод този път послужи въвеждането на еврото от 1 януари 2026 година, като, много неочаквано, Радев поиска да се проведе референдум по този въпрос. 

Неочаквано, защото дълго и упорито отклоняваше искането на „Възраждане“ да поиска такова допитване с обяснението, че нарушавало Конституцията. Но през май, въпреки предупрежденията на правния му съветник Крум Зарков, че и неговото искане би влязло в противоречие с основния закон, Радев предизвикателно хвърли ръкавицата към Народното събрание и поиска това, което самият той отхвърляше – референдум за еврото. 

Разбира се, това бе саботаж, защото Радев пропусна времето да се намеси, когато това искаше „Възраждане“; пропусна да действа, когато правителството поиска изготвянето на конвергентни доклади за готовността на България да приеме еврото. Но пък след тази груба игра изпълнителната власт и държавните институции се мобилизираха, което, забележете, отново срещна критиката на Радев – те отдавна трябвало да се задействат, а не да мълчат и да излизат само с лозунги и заклинания, каза той.

Оттук нататък очевидно Радев ще играе само така – без съюзници, с остра конфронтация срещу партиите, независимо че би могъл да нареди до тях свой политически проект. 

Впрочем бившият шеф на ВВС обикновено играеше все така анти, което в страна като България с дефицит на справедливост и високо социално неравенство му гарантираше високия рейтинг. Одобрението започна да линее само във времето на служебната власт, но впоследствие взе да се надига отново. Особено след като правомощията му бяха драстично орязани. Имаше обаче и достатъчно сериозни индикации, че Радев губи влияние – нямаше протести заради отнемането на негови правомощия, нямаше достатъчно желаещи да гласуват на референдум за президентска република...

Една предупредителна червена лампа за промяна, която не е в полза на Радев, трябва да се е включила.

В началото на февруари 2020 година Радев направи също толкова драматичен политически ход/жест – свали своето доверие от правителството, а когато прокурори влязоха в президентството няколко месеца по-късно, вдигна юмрука. Помним, имаше протести, но промяна реално нямаше, след като пет години по-късно се налага президентът отново да става водач на съпротивата. А през тези пет години той дори управлява през служебни правителства, къде са тогава положителните резултати?

Вторият бунт на Радев е като дежавю. 

Вместо „свалям доверието“ той казва „общественият договор е скъсан“.

Голямата разлика е, че наближава краят на неговото президентство и въпросът „а сега накъде“ става все по-актуален.   

Ако Радев отложи създаването на партия за времето, когато мандатът му на „Дондуков“ 2 ще е свършил, шансовете му за продължение на успешната политическа кариера са много малки. България ще има нов президент и целият интерес ще бъде насочен към новия, не към стария държавен глава. Освен ако новият президент не се казва Илияна Йотова, но на този етап по темата може да има само спекулации. 

Радев повишава драстично шансовете си за пробив на партийния терен, ако се оттегли предварително, за да поведе народа, както би се изразил, ако следваме логиката на неговия дискурс. Да, хората ценят жест на отказ от власт, пък била тя е президентска с ограничени правомощия. Но за да има реален пробив, трябва да има парламентарни избори. Предсрочни. 

Правителството обаче изглежда стабилно на този етап. То може да падне, ако партньорите се сдърпат, а засега те се разбират чудесно. Второ, ако ДПС – НОВО НАЧАЛО реши да оттегли гласовете си, за което също няма податки. Трето, ако Борисов реши, но тогава би трябвало да е намерил други коалиционни партньори на ГЕРБ, а такива не са се очертали. 

Дали президентът и неговата „кохорта“ е стигнала до фините политически настройки е трудно да се каже, но грубите правила сякаш са ясни. 

Първо, да има криза е задължително. Въвеждането на единната европейска валута би било идеален проводник на криза. За да успее една реформа – а смяната на лева с еврото е мащабна трансформация – трябва да я има активната  подкрепа на гражданите. Ако от върха на държавата се тиражират твърдения, че ще има спекула, спекулантите могат да се възползват без да изненадат някого. Гражданите ще се чувстват предупредени и традиционно ще бъдат пасивни. Това е негативен сценарий, който трябва да бъде предотвратен, но на този етап е все още реален. 

Сигурно е, че и най-малкият негатив от еврото ще е позитив за Радев. 

Второ, президентът трябва да изглежда като Спасител на българските граждани. Поредният Спасител...
Да постигне този образ за Радев не е много трудно, тъй като той гравитираше около него от самото начало, уплътняваше го, непрекъснато се дистанцираше от партиите и партийната система, на която приписваше грехове, неуспехи, провали. 

Трето, ако спасението се отложи, ако крачките се объркат, ако партийният проект не стане, то вместо в ролята на Спасител, Радев може да влезе в ролята на жертва след като приключи с президентството. Скандалът с „Боташ“ е сюжет, който се развива бързо и плътно.

Неслучайно и самият Радев взе отношение и мина в атака. В изявлението на 8 юни той заяви, че управляващите нито ползват пълноценно договора с „Боташ“ за задоволяване на вътрешното потребление, нито продават на трети страни през неговия капацитет, нито го предоговорят.

Според държавния глава това било изгодно за атаки срещу президентската институция, като той призова политиците да спрат да лъжат нагло. 

Точно договорът с „Боташ“ обаче подсказва още една разлика между 2020-а и сега. Сега Радев няма съюзници, няма партии или партийни електорати, които да му симпатизират, а не да го гледат подозрително. Никой не го подкрепя за „Боташ“. Тук той е сам. Дебатът в парламента по казуса с турската компания показа, че реваншът на политическите сили, които президентът демонизираше години наред, няма да се изчерпа само с промените в Конституцията в частта за служебните кабинети. Битката между Радев и партиите предстои да се изостря.

По линия на съпротивлението срещу еврото Радев е близък с „Възраждане“ и останалите антисистемни малки партии, но е пряк конкурент на „Възраждане“, ако направи проект. 

Няма политическа сила, освен вероятно минипартии, които да приветстват едно излизане на президентска партия на терена. 

От една страна, това е изгодно за президента, защото се очаква Спасителят да е само един и да е единствен. От друга страна обаче, да се конфронтираш с всички, говорейки от името на народа, връща спомените на този народ към едно друго време, когато само върховете на властта знаеха какво е добре за народа. Те затова го и питаха, а през 1971 година точно на национално допитване 99,6 на сто одобриха Живковската конституция, чийто член Първи провъзгласи ръководната роля на партията.

Историческите факти обаче не смущават президента, който слага знак на равенство между референдум и демокрация и твърди: „Пътят към валутата не минава през трупа на демокрацията и закона. Той минава през урните.“

Има и други примери с референдуми, чиито резултати са исторически провал, парадокс, вход към диктатурата. Но и този с Живковата конституция е достатъчен, за да се убедим, че рекламата, която Радев прави на референдумите, е нож с две остриета. Реклама, която сега работи в полза на президентския рейтинг и неговите планове. Но едва ли ще е в полза на народа, ако с инструмента на референдумите някой ден се развърти някой популист. 

А кастингът за тази роля изглежда вече тече.

Таня Джоева, Епицентър.бг