Христо Стоянов с потресаващи разкрития за Съюза на писателите: Напълно безсмислени! Нищо не направиха за Ивайло Балабанов, освен да се снимат с него и да кичат фейсбуците си
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
За безсмислието на Съюза на българските писатели съм се произнесъл отдавна. Още в началото на деветдесетте години, когато връчих на СБП един поцинкован ибрик за "подмиване на задни мисли"... И понеже не мога да членувам в организация, носителка на тази "престижна" награда си оставих книжката.
Вчера обаче се сблъсках окончателно не само с безсмислието, но и с безхаберието на писателската гилдия. Съвсем внезапно почина съпругата на Ивайло Балабанов - един от изумителните поети на България. Наш съвремнник, с което трябва да се гордеем. Ивайло и Ваня живеят - вече само той - в Свиленград. В интерес на истината държавата, която всички плюем, че била мащеха, преди няколко месеца връчи на Ивайло орден "Св. Св. Кирил и Методий", определи му една пожизнена пенсия - да е жив и здрав Вежди Рашидов, който се превърна и в погребален агент вече.
Но основните наплюватели на държавата - творческите съюзи и по-специално СБП - освен да хленчат за нерадата си съдба нищо не направиха за Ивайло. Всъщност - правеха доскоро. Ходеха на екскурзии до Свиленград, снимаха се с него - Елка Няголова, Анжела Димчева, Елена Алекова и неколцина некрофили от този съюз и кичеха фейсбуците си с тези снимки.
Цинично. Гнусно, бих казал. Мноооого гнусно...
Спомня ми подобен акт едно стихотворение на Коста Павлов, посветено на Дамян Дамянов, което завършваше с: "Сакатият раздава милостиня"... Ивайло, заключен от болестта си в жилището си в Свиленград се радваше на това "благоволение" от графоманите, дошли да увековечат своето земно присъствие със снимка с живия гений - Ивайло наистина е гениален поет. Гениален поет, който по съвместителство трябва да обитава известно време едно слабо беззащитно човешко тяло и да понася некрофилите, дошли да се увековечат в белите си одежди, изживявайки се като самодиви от стихотворение на Ботев.
Но за вчера... Ваня почина тихо и внезапно така, както бе и живяла - тихо и внезапно. Посрещаше некрофилите в дома си, крепеше Ивайло и търпеше тази сган, облечена в бяло. Но внезапно си отиде. И никой, ама никой от тези творчески съюзи не излезе от снимките с Ивайло, защото скърбели неутешимо за Ваня на цели четиристотин километра и, видиш ли, тази скръб се изпречвала непреодолима по пътя до Свиленград.
И никой от СБП не вдигна един телефон да попита дали Ивайло има средства да изпрати Ваня. Как ще живее Ивайло от днес нататък, след като няма никой да му помогне да отиде дори до тоалетната, която може да се окаже скоро излишна, защото няма кой да го нахрани, изпере, облече... А те ще скърбят от четиристотин километра, ще кичат стените си по фейсбуците със спомени от срещите с Ивайло и няма да си мръднат пръстчетата, заети с описване на срещите с Ваня и с Него.
Оплаквайки нерадата си съдба, за която им е виновна държавата, която този път поне оцени приживе един от големите си поети... И, така... Ивайло сега е сам в сиромашкото апартаментче накрая на Свиленград, заобиколен от двама приятели от този град. Които си имат и свои грижи, семейства, съдби... Докато споменът от "самодивите в бяла премяна" шества из виртуалното пространство... Ами, толкоз...
ПРАВО НА ОТГОВОР:
Анжела Димчева
Кога културата ни ще се отърве от клозетници?
Езикът на омразата не само е моден, той прелива от всякакъв тип медии по повод и без повод с една единствена цел – да печели трафик, да възбужда низки страсти... Жалко е обаче, когато искрата за наплювателска статия в сайта ПИК е кончината на една достойна жена – Жената с белия шал, Ваня, съпругата на Ивайло Балабанов, която макар и болна от раково заболяване, години наред се грижеше достойно за своя съпруг – беше негов незаменим помощник в бита и в творчеството му. Особено през последните 3 години се чувах често по телефона с нея, организирах финансови акции в негова подкрепа, както и подготвихме заедно юбилейната стихосбирка „Принос към европейската история”, която издателство „Български писател” издаде преди два месеца по повод 75-годишнината на Ивайло...
Но ето че се яви Царят на откровените псувни, Бащата на най-долните инсинуации, Майката на цветистите простотии – самопровъзгласилият се за класик Христо Стоянов.
В патетичната си статия от 16 ноември той определя цената на „безсмислието”, сравнявайки го с лайнен венец върху челото на институцията Съюз на българските писатели. Филипиките му са насочени не само към „безхаберната” по определението му организация, но и към няколко души (в това число и аз), които „като некрофили кичат фейсбуците си с техни снимки” (на Ивайло и съпругата му).
С жлъчен език Христо Стоянов определя писателите, които са посещавали Ивайло в дома му, като „графомани”, обвинявайки и ръководството на Съюза на българските писатели, че видите ли не е направил нищо за Ивайло в този критичен момент, нито преди това; че признанието на поета от държавата се дължало само Вежди Рашидов, а СБП стояло безучастно...
За разлика от отровните целувки на Стоянов аз ще си служа само с ФАКТИ:
1. Предложенията за персоналната пенсия и ордена „Св. св. Кирил и Методий” за Ивайло Балабанов в годината на неговия юбилей са дело на Съюза на българските писатели, лично на Боян Ангелов, както и на Съюза на тракийските дружества. Тези предложения бяха внесени миналата година, бяха одобрени от министъра на културата и Министерския съвет и чак тогава бяха внесени в Комисията по култура и в Президенството. Все още обаче Ивайло не е награден от Президента, нито е получил реално пенсията. Бюрокрацията е в силата си днес, както винаги. Лично аз положих неимоверни усилия да звъня на отделни институции в продължение на месеци, за да следя докъде е стигнала процедурата. През август в Държавен вестник излязоха публикациите за тези важни събития в културния ни живот, но после настана затишие. В началото на октомври говорих отново по телефона с Ваня и я уверих, че всички документи са придвижени и скоро ще получат пенсията. Не оспорвам деятелността на Вежди Рашидов, но идеите за тези персонални награди дойдоха от СБП.
2. Тази година СБП инициира издаването на две книги на Ивайло Балабанов, които спечелиха проекти на програма „Помощ за книгата” на МК и програма „Преводи” на НФК: едната е антологичната книга „Принос към европейската история” (аз съм съставител и автор на послеслова); другата е стихосбирката „Време за любов” – на украински език, излязла в Киев в превод на талантливия преводач и поет Виктор Мелник. Премиерата и на двете книги се водеше от мене и се състоя на 2 ноември 2020 г. в Музей-галерия „Анел”. Дали Христо Стоянов е организирал поне някакво събитие в чест на Ивайло?
3. През последните три години Управителният съвет на СБП на няколко пъти гласува еднократни финансови помощи от 500 лв. за Ивайло Балабанов. (Дали други институции са направили подобни жестове? Христо Стоянов има ли информация, която да предостави?)
4. Колеги писатели – членове на СБП – подпомогнаха с лични средства бита, лечението и изданията на Ивайло Балабанов през последните 3 години: това са Павлина Павлова, Бойка Драгомирецкая, Албена Фурнаджиева, Катя Кремзер, аз и особено Хубен Стефанов, който повече от 30 години подпомага морално и финансово цялото семейство Балабанови.
5. Поетът Захари Иванов връчи преди две години (на 9 ноември 2018 г.) Наградата на Асоциацията на софийските писатели (1000 лв.) на Ивайло Балабанов. Аз присъствах на събитието в Свиленград, отразих го във в. „Труд” и нормално се снимах с поета. Това ли дразни Христо Стоянов?!
6. Тук бих добавила, че от 2014 г. досега съм написала няколко литературно-критически статии за великолепното творчество на Ивайло. Част от тях са достъпни на сайта на в. „Труд”. Дали Христо Стоянов би написал такива статии, или е зает само с креватни истории...?
7. Като секретар на Българският ПЕН-център аз и Здравка Евтимова проведохме дарителска кампания и в началото на тази година събрахме една сума, която дарихме на Ивайло Балабанов.
8. Елка Няголова, от своя страна, също е оклеветена в статията на Христо Стоянов. Не съм неин адвокат, но приносът й за популяризиране на творчеството на Балабанов е огромен – у нас и в чужбина. В издаваната от нея поредица „Славянска прегръдка” се появи луксозното томче „Българска молитва” (2011) – избрани творби на нейния брат по дух Ивайло... Тя беше и инициатор на издаването на книгата му на руски език (в превод на един изключително стойностен автор, какъвто е Валерий Латинин).
Нужни ли са още факти?
Ако се върнем по-назад, ще си припомним, че на Ивайло Балабанов беше присъдена и Националната литературна награда „Георги Джагаров” (2006), връчвана от СБП, а Община Свиленград и Община Ивайловград се грижат за достойните старини на поета.
Ивайло не е сам, нека сме спокойни... Днес разговарях с Хубен Стефанов – достатъчно роднини и институции в Свиленград са поели персоналната, ежедневна грижа за големия Поет на България.
Питам аз: какво е направил Христо Стоянов?
Или неговата сила е само да псува... Стилът от присъщата му клозетна лексика вероятно намира почитатели, но този говор е бумеранг, който удавя собствения си създател.
