ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Концептуалният авангардист Хубен Черкелов шокира с мнението си за българските автори, считани за класици неправилно според него, за шанса на младите художници с нестандартно мислене да се развиват в България, а и с гледната си точка към парите, които рисува така, че изглеждат като икони.
Дори и с разказите си за онзи кошмарен 11 септември, който преживял без капка страх или паника. На улица "Опълченска" в Кърджали е българският му дом, където той пристига веднъж годишно, за да прегърне родителите си. В Манхатън на 39-а улица е ателието му – от 16 години то е неговото убежище, живее в Уилямсбърк, Бруклин. Кореспондентът на БГНЕС в Кърджали Вилдан Байрямова се срещна с Хубен Черкелов, за да разкаже за художника, избягал от стъкления похлупак. Роден е през 1970 г. в Кърджали, завършва Художествената гимназия в Казанлък, Националната художествена академия и майсторския клас на Йорк Имендорф в Амстердам.
През 1996 г. с приятели създава Галерия XXL на площад „Македония“ в София. Тогава се сблъсква със закостенелите порядки и схващания за изобразителното изкуство у нас, и разочарованията идват съвсем логично. Някои от кръга в тази галерия емигрират още година след създаването й, а в края на 2000-а вече никой от десетимата не остава у нас. Илюзиите са приключили.
Тяхното разбиране за свободата в живописта, графиката, инсталациите и всичко онова, което другите галерии не смеят тогава да предложат, не намира подкрепа. Докато човек е млад, той си мисли, че може да промени ситуацията, но българската реалност е различна – или оставаш в безизходицата и се опитваш да я събориш, или отказваш да приемеш стъкления й похлупак. „Изкуството у нас не може да бъде поминък, едва ли повече от десетина художници могат да се издържат с творчеството си.
Какво значи класици или стари майстори? Това са едни измислени етикети от соца с цел да се продават картините им, да лъжат местните бизнесмени, които по рецепта са необразовани хора. Старите майстори са творили през 15-16 век, изведнъж в България художници от 20 век са произведени в стари майстори, това е шокиращо и смешно! Мърквичка е нарисувал „Ръченица“ през 1903 г., но у нас веднага му е лепнат етикета „стар майстор“. Разбира се, аз високо оценявам този човек, дошъл от Чехия, преподавател, но стар майстор той не е. Тези лъжи и изкривявания са недопустими, живеем в ерата на компютрите и всеки може да провери за какво става дума, а и българите пътуват по света, и виждат с очите си истинските стари майстори в Париж, Виена, Италия.
Признак на ниско самочувствие от страна тези търгаши е всичко това, те пробутват изкуството с користна цел без достоверност и уважение. Има един култ към личността, навсякъде в България властват феодали, във всички сектори има някакви патрони и донове, възприемани като даденост, в това число и в изкуството“, казва с огорчение артистът, пристигнал за няколко дни в родния Кърджали. Разпитвам го как е стигнал до решението да поеме по пътя на емигрантството, той уточнява, че не е следвал американската мечта, а потребността от реализация.
„Нещата в изобразителното изкуство у нас водят до задънена улица и това, че няма как да се развиваме, го усещахме с приятелите ми. През 90-те години действително имаше еуфория, правехме различни експерименти. Но беше повече от ясно, че нямаме изход, че всичко се ръководи по един феодален принцип, а ситуацията и до днес е същата. Ние нямахме никакъв избор, повечето от художниците от Галерия XXL се изнесохме, трябваше да се махнем от безизходицата, по-зле от това нямаше как да бъде.
В чужбина отнема години това да се установиш и докажеш като творец, но мисля, че си паднах на мястото. Решението за такава промяна не идва като по филмите ей така, с една светкавица, а по-скоро с натрупване на разочарованията, които в един момент те блъскат като морска вълна, а когато отливът настъпи, си казваш, че промяната е възможна.
И когато търпимостта ти е вече в критичната си точка, тръгваш“, разказва той. Хубен е виждал Америка преди онова окончателно решение, бил е в Атланта, Ню Йорк и още тогава е усетил кои стилове в изкуството се харесват отвъд океана. Според него художникът трябва да бъде на една ръка разстояние от пазара – дали ще е Ню Йорк или Париж, в тези центрове на изкуствата има среда, там живеят много творци, има конкуренция и реален пазар.
С приятелите от галерията много често обсъждали възможните градове за бягство от тягостната София, тогава Берлин за тях е бил интересен – по-близо до България, по-евтин и все пак в Европа, но без добър пазар за изкуство. Така Голямата ябълка остава вариант №1 за Хубен и Георги Тушев. Пристигат в САЩ с пълната готовност за компромиси и за неизбежните пречки, без пари и с хъс за ново начало.
Още на следващата година Хубен Черкелов е поканен за участие в голяма изложба в Бронкс Мюзеум, а после стъпка по стъпка си пробива пътя нагоре. Изпращал диапозитиви по музеи и галерии с професионални фотографии на творбите си, комисии го посещавали в ателието и избирали по 5-6 картини. И не, не е въпрос на късмет, а на много работа, представяш се на 15 места, а от 1-2 те канят за участие, започваш да се запознаваш с много хора, те ти отварят и други врати, а всичко това става ужасно бавно, изкуството не се движи с максимални скорости като другите бизнеси, уточнява той. Забавянето в скоростите дошло след адските събития на 11 септември, пазарът на изкуствата замръзнал. „Тогава живеехме в един огромен лофт, хале на закрит завод в Южен Бронкс, превърнато в място за ателиета.
Районът е по-висок от Манхатън и оттам видях самолета, който се вряза в едната кула и всичко избухна в пушеци. Метрото още работеше и докато стигна до него, беше ударена и другата кула. Тогава вече движението спря и трябваше да ходя по над два час пеш в едната посока. Всичкото това, гледано на живо, е много по-малко драматично, отколкото на филм или по телевизията. Някак не можеш да повярваш. Не усетих страх, нито бях шокиран. Може би в такъв момент се включва някакъв компенсаторен механизъм.
А и хората бяха доста организирани, нямаше истерии или безредици по улиците“, смайващо разказва Хубен за преживяното. Но не е посмял да експлоатира темата в картини. В началото е работил като сервитьор, графичен дизайнер и какво ли не, в свободното си време е рисувал. Как творец с това нестандартно мислене успява да се социализира, да се впише в персонала на ресторанта, например, питам го. За него обаче и такава работа е шанс да се среща с много и различни хора, да проучва вкусовете и предпочитанията на местния човек, а всичко това е опит и в никакъв случай загуба на време.
„Много американци учат в колеж и работят подобна работа, нали трябва да видят как се развива бизнесът. То не е да живееш във вакуум, легенда е, че художникът е интроверт, заключен в черупката на собствения си свят, това е несъстоятелно. Аз не познавам такива колеги“, казва той. От всичките си участия в експозиции в галериите е запомнил първото, след което е настъпила пауза заради сриналия се пазар около събитията от чудовищните атентати от 2001 г. Предварително е бил готов да се бори поне 10 години, докато пробие и започне да продава картините си, за да се издържа.
Пробивът обаче дошъл по-рано, още през 2004 г., творбите му се купуват в Маями, Флорида, Бостън, Ню Йорк и др., а през 2011 г. представя България на Венецианското биенале. Фиксациите му върху образи и знаци от банкноти и монети са базирани на определени исторически моменти, а той търси въздействието им в съвременността. „Разбира се, всеки различно възприема внушенията, зависи как транспортираш в 21 век едно произведение на изкуството от стара банкнота. Създават се съвсем различни връзки, асоциации, контекстът е съвсем различен.
Имам едно платно с берачки на тютюн, изобразени на стара банкнота от 200 лева – това е картина от 1951 г., но при мен тя е съживена по модерен начин. Аз съм щастлив с това, което правя и хубавото е, че другите го оценяват и купуват“, обяснява Хубен. И допълва, че не прави масови продукции, но пък всеки месец продава достатъчно много от творбите си. За съжаление, работата поглъща почти изцяло времето му и няма възможност да се вижда често с приятели, денят му минава в срещи с колекционери, купувачи, вечер със съпругата му Челси, което според него не е ненормално – всеки в Америка живее така.
Тъжно му е за България – толкова години е в европейската общност, а още не може да се отлепи от дъното и да тръгне нагоре. Причините според него са огромната корупция, която тегне като воденичен камък на шията и на бизнеса, и на всичко, както и многочислената администрация, и сбърканото образование. „Шокиращо е колко много време отнема това страната ни да мръдне малко и да поеме към промените, 26 години и нищо не е видимо. Няма как аз да вирея тук, не ми и минава през ума да зарежа всичко в Америка и да се върна. Сякаш тук хората са си самодостатъчни.
Може би поради това като се озовах в САЩ не усетих дори културен шок, какво като съм роден и живял в Кърджали, явно ние от този град сме по-адаптивни. Каква България искам да видя другия път ли – искам да срещна честни хора. И Арда е хубава, и Родопите са приказни, но е пълно с отровни хора, краде се мащабно навсякъде и сякаш напук на всичко Кърджали става по-хубав и по-чист. Но и по-беден след закритите заводи, и все по-безлюден, от моята улица всички по-млади хора са емигрирали“, коментира Хубен. И си тръгва – програмата му за дните в Кърджали е сгъстена, трябва да успее да се види с приятели и близки. А и бърза да се завърне там, където зелената карта му дава свободата да диша без стъклен похлупак.
