ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Отдавна нищо не е останало от китното ни село в Северозападна България. Страх ме е да го кажа кое е. Няма я детската глъч. Останали сме 40 старци в осиротели и опустели домове и по цял ден мислим дали ще осъмнем след поредния набег на разбойниците. Още при първото ми завръщане на село вече ги нямаше котлите, в които майка ми вареше вода, топеше сланина. Плячкосани бяха моторите на кладенеца, кюнците, пръскачката за лозето, столове, пейки. Даже керемидите от кирпичената ограда бяха свалили, та я беше размил дъждът. Като казах на полицаите, че са ми обрали и ябълката, само се ухилиха, защото от плодовете щяло да стане хубава ракия...
Като се върнах в града, опасания с 15 катинара апартамент и него го намерих обран. През това време пък отново нападнали в село. Не един и два пъти.
Не са пощадили и гробищата. Отмъкнали мраморните плочи. И докато се опитвах да възстановя това, което мога в траурния парк, ме настигна цигани – млад, строен. Скъса ми златното синджирче, измъкна ми пръстена от лявата ръка. По светло. Беше четири след обяд. Имаше хора, видяха, но не помогнаха. Прокуратурата съм я уведомявала винаги, но тя прекратява производствата, защото извършителите така и си остават неизвестни.
А хората в село ги виждат ордите как шетат по къщите, разхождат се спокойно по дворовете и товарят в каруците. Ама какво от това. Младите бягат. Внуците ни са вече германчета, англичанчета, италианчета, американчета. Само не и българчета. Ще се затрием. И това става със съучастието на политиците. Тези кражби са синджир марка. Всичко е навързано. Крадец, купувач, продавач, митничар. И всичко се отчита по високите етажи.
Докога, Господи?
Зоя МАРИНОВА
