Лудниците пуснаха психарите по улиците
Жената е около 80-годишна. Свита на две, тя лежи безжизнено в локва от съсирена кръв. Куршуми са превърнали лицето й в пихтия. В съседната стая са труповете на 54-годишната й дъщеря, нейният зет и двамата й внука – на 22 и на 27 години. Всички от семейство Савови са простреляни и мъртви поне от три дни. Това е трагедията в столичния квартал „Гоце Делчев”, която ни потресе съвсем наскоро. Цяла България продължава да се пита кой е убиецът? Следите определено водят към един от внуците - момчето е било с явни психически отклонения. Не е излизало извън блока без придружител, не е ходело на училище. Но Савови ревностно криели от комшиите болестта на младежа и не потърсили помощ в специализирана болница. Само няколко дни след „Гоце Делчев” друга трагедия стъписа столичани. Младеж блъсна момиче под мотрисата в метрото. Отново психично болен, който необезпокояван от никого се разхождал на свобода и разполагал с живота на всеки срещнат на улицата. Никой в България не е застрахован, че няма да попадне на подобен изверг. Директорката на клиниката за душевно болни „Св. Иван Рилски” в Курило д-р Цветислава Гълъбова разказа, как нейн бивш пациент убил съседа си в столичния квартал „Толстой”. Пак пациент на докторката от курилската клиника, който пък бил пуснат сред хората да се „социализира”, хладнокръвно заклал двамата си родители. След това седнал на масата и си хапнал до насита. Накрая легнал и заспал... Но как ? Нали уж специалисти задължително наблюдават душевно болните? Те ги лекуват по най-съвременни методи и с модерни медикаменти в специални болнични заведения? Веднага след споменатите трагедии през последните дни от здравното министерство побързаха да съобщят, че са се погрижили да бъдат осигурени достатъчно лекарства на световно равнище за такива пациенти. Препаратите са внесени от чужбина, независимо от високата им цена и са достъпни за всички, защото ги плаща НЗОК, напомниха от ведомството. Истината обаче е съвсем друга. Българските психиатрични клиники изпаднаха в пълен колапс. Условията в тях са отчайващо мизерни, според някои лекари-психиатри - почти средновековни. В отделението за наркомани например в една голяма психиатрия нямат глюкоза, която да инжектират на алкохолик в абстиненция с опасност за живота, писа столичен вестник. Заместили я с мед, разбъркан във вода. Още: болниците вече нямат средства за ремонти, нямат достатъчно лекари, сестри и санитари. Д-р Тодор Толев, шеф на психиатрията „Д-р Георги Кисьов” в Раднево неотдавна сподели, че за 450 пациенти в неговото здравно заведение, се грижат не повече от 5-6 лекари на смяна. На две отделения се пада по една медсестра. И санитарите са на изчезване. Докато преди години в същата клиника са работели 90 сестри, сега са едва 61 и дванадесет от тях са подали предизвестия за напускане. Главната причина е ниското заплащане. Доктор- ординатор, примерно в радневската психиатрия, получава месечно 500 лева, а сестра – 400. Не по-различно е положението със заплатите на техните колеги в цялата страна. Затова е обяснимо, че психиатрите се готвят за бунт срещу споменатото социалистическо заплащене. Уплашена, здравната министърка Десислава Атанасова обеща да им вдигне месечните възнаграждения с 16 процента. Това обаче не подобри кой знае колко ситуацията. Защото у нас вече трудно се намират луди, които за жълти стотинки да работят с луди. Така възникна ужасяващата негласна практика, която полека се разпространи из психиатриите в цялата страна – буйстващите и опасно агресивните пациенти, щом не могат да бъдат овладени от малобройния персонал на отделенията, просто да бъдат пускани на воля извън стените на болниците. Така хем няма да й тежат финансово, хем няма да предизвикват инциденти в здравното заведение. А навън - да му мислят другите. Не е ясно точно кои други. Защото освен 2500-те, водещи се в момента на болнично лечение, и полуофициалните 170 000 психично болни, уж под нечие наблюдение, регистър на лудите у нас няма. Причината е, че все още страданието, в случая душевното, се брои за лична тайна. Само че не се отчита, че болните за лудница са над 500 000 българи и тъкмо тяхната тайна понякога става причина да си отидат от белия свят невинни хора. Родните психиатрии изнемогват от безпаричие и липса на персонал. Тогава сме длъжни, както се прави в целия свят, да отворим във всяка община т.нар. дневни центрове за психично здраве. В тях хората с проблеми да бъдат под строго и непрекъснато лекарско наблюдение. Да им се осигурява лека работа, която да ангажира вниманието им, а не да се шляят по улиците. Само че и за тези центрове общините нямат средства, нито пък се намират медици-мераклии да работят в тях. Това е основната причина 80 000 души със шизофрения /според д-р Милка Статкова те са поне 3 пъти повече!/, да бъдат върнати на семействата им. Но понеже близките им ходят на работа, не са в състояние денонощно да ги следят. Повечето шизофреници не пият редовно лекарствата си - това е присъщо за тази болест, но и фатално за нея. Защото стават агресивни и неуправляеми. Свободното им движение в градовете и селата ги превръща в бомби със закъснители. И няма какво да се чудим, че ситуацията някъде започва да наподобява психотрилър с главен герой Ханибал Лектър. В странджанското село Голямо Буково хората продължават денонощно да треперят от ужас, защото канибалът Николай Георгов се върна в дома си. Още преди 18 години освидетелстваният шизофреник уби най-добрия си приятел и тъща си. Изкорми ги и прибра вътрешностите им в хладилника. А с черния им дроб си устрои истинско пиршество. На полицаите, дошли в дома му, им прилоша - в кухнята на изверга личали кървавите следи от вендетата, а в кофа с вода до вратата киснели човешки сърца. Не осъдиха Георгов. Психиатричната експертиза беше категорична: човекът страдал от тежка форма на шизофрения. Но защо трябва да страдат неговите съселяни? Да, принудително лекуваха Георгов в психиатичното отделение на затвора в Ловеч, после го прехвърлиха в лудницата в Раднево. Накрая го освободиха и за ужас на хората той се върна в ... Голямо Буково. Периодично канибалът отключва шизофреничен пристъп и напада първия, който му се изпречи пред очите. Последният инцидент стана в местната кръчма, където той заби зъбите си във врата на Станислав Костадинов. Добре че няколко мъже се втурнаха и отърваха жертвата от людоеда. Психично болен мъж вече половин година тормози и жителите на блок в столичния квартал „Надежда”. За това време той успя да пребие двама свои съседи. Само преди седмица негова жертва стана и Милчо Гиздавски, който беше нападнат в дома си от лудия Владимир. В полунощ Милчо чува шум на терасата и отива да провери какво става. В този момент Владимир нахлува в дома му, чупейки стъклото на балконската врата. Подгонва Милчо с метално гюле, вързано на синджир и почти го смазва. Столичанката Тодорка Костова пък разказва за луд, който напада млади момичета в градинката до „Пирогов”. 24-годишният Георги Кирилов дори използвал пирон, за да обезобрази 13-годишно девойче. Целият квартал от години е в ужас от нападателя, който веднъж дори казал на млада майка, че е време да купи ковчег за детето си. Според д-р Владимир Сотиров, бивш председател на Софийското психиатрично общество, няма начин да бъдат проследени всички изписани от лудниците пациенти с душевно разстройство. Никой не може в момента да каже колко точно са те, както и доколко са излекувани. Проблемът е, че заради стресовия живот, изпълнен с немотия и проблеми, тези хора се роят. Но си ходят където искат и правят каквото искат. Пак защото няма регистър на страдащите от психични заболявания. За него обаче се сещаме само, когато обществото ни се потресе от поредната новина за умъртвени жертви. По особено жесток начин от хора с потвърдени психически отклонения. И защото всеки в България има право да скрие, че страда от тежко душевно разстройство. Излиза обаче, че на убиеца с лабилна душевност му е простено да отнема чужд живот. Вярно, единният регистър няма да върне жертвите на лудите от гроба или да изцери раните на близките им. Но ще е голяма крачка напред в реформата на психично-здравната ни помощ, която задължително трябва да обхваща и специални програми за психично-болни в дневните центрове. Нека припомним – тази реформа не може да стане изведнъж. За да заработи, трябват и поне 5-10 години. Цялата статия четете в новия брой на "Ретро"
