ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В последните няколко години държавата е в хватката на тежък непотизъм и кронизъм. За съжаление това не е от сега, ама сега е почнало да става още по-видимо и грозно. Назначават се на позиции всякакви хора, чието единствено качество е количествената им близост до хората от властта. Една групичка политици превърна консумацията на власт от близки роднини и приятели в норма. Тривиализирането на непотизма и кронизма е фактическо тривиализиране на корупцията.
Държавата е в твърде тежка ситуация, за да продължим да позволяваме ключови държавни органи и институции да се пълнят с братовчеди, тетки и лелинчовци на властта без отчитане на техните фактически умения и способности. Или по-скоро без отчитане на липсата на такива. Необходимо е, поне мънинко, да има някакво благоприличие в управлението на държавата.
Терминът “непотизъм” идва от латинското “nepos”, което означава “племенник”. Популяризира се в рамките на Римокатолическата църква, която превръща в практика кардинали и папи да назначават на важни позиции свои племенници, братовчеди и други роднини. Тъй като властта в католическата църква се държи от хора, които нямат право да имат (легитимни) деца, назначаването на племенници се превръща във форма на косвено онаследяване и запазване на властта в рамките на фамилията. Кронизмът е сходна форма на същото, при която се овластяват приятели и съратници на властимащия, без да се отчитат капацитетът и способностите на назначенците. И двете понятия - непотизъм и кронизъм - са форма на фаворитизъм, при който досег до власт се гарантира на хора, които нямат публичния стаж или обществена легитимност да изпълняват възложените им задачи.
Ние в България имаме хубав свой термин за този фаворитизъм - казваме му “шуробаджанащина”. За първоизточник на този термин се счита Захари Стоянов, който в своя файлетон „Зетьо-Шурьо-Баджанакизъм“ с огромна ирония прави унищожителна критика на тази порочна практика по уреждане на „свои хора“ по висшите етажи на властта. С времето зетьовете отпадат, за да останат шуреите и баджанаците на власт (съвсем буквално). С други думи, ние не сме открили непотизма и кронизма току-що, това си е устойчиво явление по нашите ширини. От времената след Освобождението, през соца, та до ден-днешен властта се предава между племенници и братовчеди, шуреи и шуранайки, баджанаци и стринки, зълви и етърви. Няма отърване от това национално проклятие да търсим как да „уредим“ родата на топла държавна хранилка.
По време на социалистическия период това се беше превърнало в епидемия. Растежът и кариерното израстване бяха функция на отговора на въпроса „на чий хора си?“. Можеш, не можеш, знаеш, не знаеш, все това. Ако си на правилните заслужили другари, значи кариерата ти е в кърпа вързана. Ще имаш топла служба и просперитет. Ако не си на заслужилите другари, пак може да успееш, ама гаранция Франция. „Нашите хора“ се трансформираха и след промените.
Така „наши“ се оказаха всякакви мунчовци и муньовци, които трудно и не без чужда помощ съумяват да словоположат на хартия името си без кой знае колко съществени правописни грешки. Същите може да имат интелектуалната грация на стар чорап, но пък си легнаха една вечер прости момчета с мускули и се събудиха на другата сутрин прости момчета с мускули, фабрики, заводи, предприятия и държавногарантирани канали за контрабанда и трафик на наркотици, цигари, горива и алкохол.
Службите и комунистическата номеклатура си назначи милионери, назначи си политици, назначи си успешни и успяващи хора. Почти всички се оказаха дълбоки некадърници, ама овладяха държавата, щото бяха рода, авери, съседи и виночерпци на „правилните хора“.
По исторически и оловно-куршумени причини голяма част от назначените милионери залиняха нещо в последните години. Обаче да не решите, че шуробаджанащината нещо и тя е залиняла. Въобще, хич, изобщо. И в икономика, и в политика, както казваше Иван Костов, всичките сме братовчеди. То лошото е, че всичките са си братовчеди, а пък ние, които, както казва народът, нямаме вуйчо владика, си останахме в тежко безбратовчедие.
Това е положението – има едни хора, които забогатяха и успяха по решение на ръководството. Има и други хора, които си мечтаят да забогатеят и успеят по решение на ръководство. А има и други хора, които каквото имаме сме си го извоювали по трудния начин. Хора, които осъзнаваме, че успехът следва да е функция на уменията, компетенциите и способностите ти, а не на житейската ти лотария, не на шанса дали си се родил на правилните или на грешните хора. Не, че човек, роден в правилното семейство, няма право да успее и да се развива. Напротив. Но когато става дума за публичен ресурс и за обществени блага, нека, моля, тия хора да успяват по качества и заслуги, а не по семейно-роднино-приятелска линия.
Някои казват, в тази връзка, какво сме се възмущавали на тукашната шуробаджанащина, след като в Америка успяват цели политически кланове. Най-видимите примери, разбира се, са фамилиите Кенеди, Буш, Клинтън. Упреци имаше и към Тръмп, че е назначил дъщеря си и зет си на важни позиции в управлението. Но тук идва същественият въпрос – не е проблем да си назначен на важен пост, ако имаш роднина във властта. Проблемът е в това да си назначен без нужните качества и квалификации.
И Иванка Тръмп, и Джаред Къшнър са хора със съществен собствен успех в бизнеса и обществения живот. Както, впрочем, същото важи за представителите на фамилиите Буш, Кенеди и Клинтън. Те имат свое присъствие, свое влияние, своя мрежа от контакти и свои успехи. Не светят с отразена светлина. Ако имахме хора от тоя порядък, никой нямаше да се притеснява особено от назначения на близки и роднини.
Проблемът е, че нямаме хора от този порядък. Имаме хора, които ги изпоназначиха на държавни служби без да имат никаква индикация дали и от какво разбират. Оказа се, че семейство Лорер, на което кумува Кирил Петков, е незаменим кадър във всяка власт. Самият Лорер го спрягаха за еврокомисар, ама май нещо се шушука по столичните кьошета, че сега кумецът му решил той да бил. Пък междувременно на Лорер жена му е предложение на България за борда на Европейската инвестиционна банка. Ще каже човек, че в тази държава няма нито един кадърен човек, дето да не е бил на сватбите я на Петков, я на Лорер. Всичко това оставя лош вкус в устата.
Трябва да си възстановим (или направо да си я създадем) меритокрацията. Хората трябва да получават, каквото са заработили, а не каквото им се е паднало по ген. Успехът трябва да идва като функция на усилията и уменията ти, а не по решение на ръководството. Време е да спрем практиката по „назначаване“ на милионери и управленци. Ако искаме да сме свободна и просперираща държава, а не територия населявана от хора, които трудно се дишат един друг.
Петър Кичашки, "Труд"
