Недоразумение с отнети адвокатски права ни се води съдебен министър
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Вероятно на всеки уважаващ себе си български мъж му се е случвало да „опраска” по една, две, че и повече „каки”. Вярно, стремежът му неизменно е бил да са в по-нисък възрастов пояс (изключвам наглите цигани - изнасилвачи на беззащитни дами по селата).
Но в „опраскването” на „каките” истинският българин е влагал и хуманитарни съображения. Пък и мерак де.
Този път обаче с огромен мерак „опраскахме” цялата си държава. Или поне прословутият ни „преход към демокрация”. Който не свършва вече 26 години, защото е жертва на серийни „опрасквания”…
Да ви припомня ли само някои от последните години?
Какво стана с онзи прословут „Краси Черничкия-гейт”? Май мина и замина. Демек, забрави се…
Какво стана с „тефтерчето на Филипгейт”? Май и то по същия начин мина, замина и се забрави.
Обзалагам се, че така ще приключи и случаят с „опраскването” на „каките”. Защото в територията България важи принципът, че всяко чудо е за не повече от три дни…
По-лошото обаче е, че „нашето чудо”, наречено преход към демокрация и пазарна икономика, наистина продължава вече повече от четвърт век. И като гледам, май може да изкара и още толкова.
Участвах навремето в един европейски проект за преходите след 1989 г. в страните от Централна и Източна Европа. Последното му заседание беше през 1999-а, т.е. 10 години след началото им. Поляци, унгарци, чехи, словаци, че даже и румънци докладваха, че процесите практически са приключили.
Само наша скромност с прискърбие заяви, че не е съгласна това да е „като за последно”, защото в България няма никакви шансове преходът да се случи. Колегите ме обявиха за песимист. Обясних им обаче, че просто съм обикновен български реалист.
И направо ги заковах с аргументите си. Които, уви, звучат актуално и сега, на фона на поредните деформаторски напъни за някакви промени в основния ни закон. И които, пак уви, миришат повече на институционален запек, отколкото на реформаторски идеи.
Ако започна поред и отдалеч, няма държава в Европа, която да не е положила прехода си към демокрация върху нов, учредителен основен закон, известен като конституция. Разходете се из историята на Италия (1947 г.), ФРГ (1949 г.), Португалия и Гърция (1975 г.), Испания (1977 г.), Унгария (1990 г.), Румъния (1991 и 2003 г.), Чехия и Словакия (след разделянето им през 1992 г.), Полша (1993 и 1997 г.).
Сега искам да привлека вниманието на уважаемия читател върху три много важни неща.
Първо, всички държави, възприели идеята на Чърчил, че демокрацията е нещо ужасно, но за съжаление по-добро от нея още не е измислено (цитирам по памет), като си учредят тази политическа система, просто си закриват веднъж завинаги институцията, която я е създала. И прехвърлят правата й на редовните парламенти.
Второ, онези нации, на които не им харесва нещо от първоначално учредената демокрация, гласуват в следващите народни събрания за депутати, които обещават да я променят. Както стана в Португалия (7 промени за 5 години), в Полша („малка” и „голяма” конституции) и в Румъния („чисто нова” след референдума от 2003 г.).
И сега стигам до третото. Никъде, с изключение на една отделно взета държава, за която, предполагам се досещате, Учредителното събрание не беше увековечено като „Велико”.
Казано с думи прости, учредяваш нов период (демокрация), признаваш, че това е най-доброто. И след това даваш на представителството на народа (нали това е от „демос” – народ, и „кратос” – управление) да го модернизира, усъвършенства, подобрява, перфекционизира и каквото въобще още си харесате.
Но, с още по-прости думи, в един динамичен период (а преходът към демокрация безспорно е такъв) не „заковаваш” необходимите, а понякога и неотложни промени в искането за „свикване на ново Велико народно” (което е практически невъзможно). През 1991 г. обаче ние, българите, мислейки се за най-умните сред гореспоменатите държави, го сторихме.
И сега сърбаме попарата, която сами си надробихме. Днес – с „какагейт”. Вчера – с „тефтергейт”. Онзи ден – с „Красигейт”. И така надолу – до края на „социализЪма”.
А ако се опитам да ги обобщя, би трябвало да говоря направо за „конституционгейт”.
И „какигейт” отново показа (за кой ли път, боже мой), че големият проблем на прехода ни е заложен в основния закон. Защото той не гарантира онова, което още Монтескьо е извел като базов принцип на демокрацията – разделението на властите.
А иначе нещата са до болка прости.
Първо, не можеш да искаш независима съдебна власт, след като си заложил парламентарна и президентска (т.е. политически) квота в избора й. Ми направо няма логика – аз ще предложа мои партийни кандидатури, пък те после ще бъдат „независими”. Да, бе, ама утре.
Второ, не можеш да събереш в едно общо и уж „независимо” тяло три взаимно несъбираеми неща. В нормалните държави се прави по съвсем различен начин.
Там принципът е до болка ясен. И е изграден по древните правила на равнобедрения триъгълник.
Имаш прокуратура, която е държавното обвинение (единият долен ъгъл). Имаш адвокатура, която е частната защита (вторият долен такъв). И когато двата си противостоят, се явява съдът като горния ъгъл, който определя кой крив и кой прав.
А при нас? Във ВСС като дупе, гащи и екскременти са събрани представители и на трите съсловия. Е, как да не се получи системата „ти на мене, аз на тебе”.
Сега иначе „великата конституционна реформа” на онова недоразумение, дето ни се води за съдебен министър, щяла била да ги разделя на квоти. Е, по-грандиозна тъпотия не бях дори и чувал.
Защото просто пак ще остане „ти на мене, аз на тебе”, ама по квотно. Едната квота ще иска за себе си, другата ще й дава от себе си. Пък после обратното. Велика реформа на велик реформатор с отнети адвокатски права!
И трето, но не и по важност, значи наистина ни е сбъркана самата Конституция (за съжаление и аз бях един от тези 314 депутати от ВНС, които я подписаха).
Сега обаче казвам – нужни са ни не конституционни реформи, а съвсем нова конституция. Сиреч, нужно е да направим онова, което сториха всички останали държави в преходите си към демокрация.
В противен случай ни очаква поредният „какигейт”, „баткогейт” или каквото друго си харесате.
А територията България няма да се спре да върви към своя „дядов” (или „бабин”) гейт.
Апропо, самото понятие „гейт” стана модерно след „Уотъргейт” в САЩ през 1974 г. Да не ви занимавам с историята, но то буквално означава „водопровод, през който се оттича мръсотията”.
Целия коментар и още много интересни четива вижте на Retro.bg!
