ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Гледам нашите филмови сериали и оставам с впечатлението, че българското игрално кино се напъва да прави първите си стъпки. Толкова те са примитивни, любителски, отчайващо бездарни от всякаква гледна точка. Бих бил по-снизходителен към тях, ако не знаех колко силни са били някои от телевизионните филмови поредици до 1989 г. Имам предвид особено „На всеки километър”, „Капитан Петко Войвода”, „Адаптация”, „Нощем с белите коне”, „Безследно изчезналите”. Само че тяхната литературна основа беше дело на видни автори като Павел Вежинов и Николай Хайтов например. А сега тя е в ръцете не на писатели, а на драскописци. Те не владеят художествения език и ни смазват с бедността на речника си. Такъв е случаят с „Четвърта власт”. Репликите на артистите са в гамата на голата агитация и пропаганда. Широките протести от началото на 2013 г. се отразяват буквално, наивно, едно към едно. Те не са превърнати от суров житейски материал в художествено произведение. И този път героите излизат и влизат, като дрънкат каквото им дойде на ума. Между отделните епизоди няма спояваща ги връзка, не можем да уловим и да проследим нишката на случващото се, защото няма такава.
Това филмово изделие е лишено от онази увлекателно разказана история на действащите лица, извън която няма и не може да има пълноценна филмова творба. Имам чувството, че гледаме не подробно разработено и осъществено творение, а само скицирано конспектирано намерение, само заявка за филм. Темата за ролята на медиите заслужава голямо внимание, особено в момента. Защото днес те, с малки изключения, никак не са на добро равнище, не изпълняват своята мисия да са четвъртата власт в държавата. Но тяхното състояние има много страни, които този сериал далеч не обхваща. Имам предвид цензурата, автоцензурата, зависимостта на печата, радиото и телевизиите от управляващите, от милионерите, от безкрайните нечистоплътни игри в България. Важен момент от медийния фронт е как се подбират кадрите в него. Но тук има място не за хвалби, а за безпощадна критика. Защото много от тях нямат талант, култура, образование, морал за тази сложна дейност, а някои са дори направо купени. Всички тези въпроси се нуждаят от дълбока психологическа характеристика на медийния живот, а в „Четвърта власт“ такава няма. Героите приказват и реагират по еднакъв начин. В тях няма никакъв намек за индивидуалност. На свой ред, актьорите си приличат толкова много, че не можем да ги различим. Преди всичко не можем да разберем какво изричат, защото нямат елементарна техника на говора. Скарани са със законите на дикцията, дишането, артикулацията. Ту мрънкат и мърморят; ту декламират текста. Изяждат не само съгласните, а и цяла част от изречението, защото сякаш го дъвчат. Интонациите им са ту махленски, ту екзалтирани, кухи. Телата им са като дървени. В тях няма живот. Не умеят да ни въздействат не само с изреченото слово от сценария, а и с паузите, с извивките на гласа, с езика на погледите, жеста. Много пъти се питам дали нашите кинаджии следят най-силната продукция на своите колеги от Съединените американски щати. И ако я следят, защо не се учат от нея, тъй като тя е прекрасна от много гледни точки. Имам предвид дарбата на актьорите да бъдат хем атрактивни, хем подкупващо естествени като истинските хора от живота. И те не рядко нямат качествена сценарна основа, но успяват да я уплътнят и да я допишат с богатия си личен опит – житейски и професионален.
Актьорът и професорът Атанас Атанасов от „Четвърта власт” влиза от една в друга водеща роля, като залива партньорите си с неизменната си сухота, мрачност, студенина. Така блокира изявите им, свободата на присъствието им пред камерите, защото той е главно действащо лице. Те и той нямат никакъв вътрешен живот. Само имитират човешкото поведение. Вярно е, че кухият сценарий не им дава възможност да градят образи, но защо са се съгласили да се снимат в този сериал. За пари?!
Не мога да си обясня на какво се дължи денонощното шумене около Деян Донков и Ани Пападополу. Аз лично не предвиждам за тях сериозно театрално бъдеще.
Краткосрочният бивш министър на културата Владо Пенев отново повтаря стила си по най-невъзмутим начин. Чудя се откъде медиите намират аргументи да възхваляват тези и други имена, след като те изобщо не могат да се сравняват с актьорските светила до 1989 г.
Говори се, че в момента нашето игрално кино не може да намери добри сценаристи, че сега няма такива. Да, вярно е, има периоди, през които едни или други художествени жанрове не могат да намерят своя майстор. Но нима това означава, че трябва да се произвеждат инвалидни филмови сериали и да разболяват здравия естетически вкус на хората, да осуетяват здравословната ценностна ориентация на подрастващата смяна?! Един Христо Бойчев например би могъл да предложи един по-сериозен текст за кино. Пиесите му се играят у нас и в редица други страни. Те не са кой знае колко оригинални. Все повече стават нещо като ехо на творбите от Йожен Йонеско. Имам предвид например неговото творение „Онова нещо”. Но все пак са сътворени сръчно, остроумно и задържат вниманието.
