100 години затвор е по-логично от присъда доживот

„Цифровите” наказания имат силен възпиращ ефект върху престъпниците

В четвъртък Петър Стоянов – Сумиста и Васил Костов - Кеца получиха доживотна присъда без право на замяна заради участие в организирана престъпна група, три убийства, палежи и побои. Това повдига отново темата за смисъла на едно подобно наказание. А началото на обществения спор даде вицепрезидентът Маргарита Попова само преди двайсетина дни. Тогава тя поиска премахване на наказанието „доживотна присъда без право на замяна”. За изключително жестоките и/или многобройни престъпления в повечето от цивилизованите държави се дават присъди от няколко десетки или дори няколкостотин години. Така например през 2009 г. крупният финансов измамник Бърнард Мадоф, организирал най-голямата финансова пирамида в историята, бе наказан със 150 години затвор в Ню Йорк. В някои американски щати обаче все още продължава да съществува смъртното наказание, ще кажат веднага някои. И това не е хубаво, пък им отговарям аз. Жертвите на тежки престъпления като убийства и изнасилвания и техните близки безспорно имат сериозни аргументи да искат безкрайно жестоки наказания за извършителите. А доживотната присъда е именно такова наказание. Осъдените на решетки до края на дните си, обаче реагират обикновено твърде емоционално, а не с пълния си разум. И това е разбираемо. Ужасно би било да си на тяхно място. Въпреки това разумът подсказва друго. Не само липсата на право за замяна, а доживотната присъда изобщо трябва да бъде премахната като възможност и да се замести с точни и ясни цифри (числа, ако трябва да сме коректни) – 100, 200, ако трябва и 500 години затвор. Така на изтърпяващия наказание ще му бъде оставена една искрица надежда за поправяне, защото все пак някога - в далечното бъдеще (не след няколко годинки), по някакво стечение на обстоятелствата може и отново да бъде на свобода. Защото технологиите и здравеопазването се развиват и то доста бързо - току виж човешкият живот станал по няколкостотин години, колкото и учудващо да изглежда това в днешната реалност. А нима преди 30 години някой знаеше, че в един чип, по-малък от кутре, може да се събере информация, колкото има в архивите на една цяла държава? Е, вече може! Всеки има право на тайничка надежда и на някакъв елемент на прошка, колкото и измамни да изглеждат те понякога. Това най-малкото облагородява човека. Иначе какво му остава на един и без това достатъчно зъл затворник, ако е с вечна присъда, освен да бъде жесток и непримирим. Той винаги ще има едно наум да се опита да избяга от затвора, защото просто друга надежда няма да има. Това ще е единствената му мисъл. Затова осъждане до края на живота е алогично. При това присъдите с ярко цифрово изражение, като 100 или 400 години, вероятно биха имали доста по-въздействащ възпиращ (превантивен) ефект от чисто буквеното „доживотно” осъждане.