100 години Радой Ралин! Синът му Кин Стоянов: Баща ми се опита да сдобри Желю Желев и Филип Димитров на сватбата на брат ми (Уникални снимки)
Последвайте ни в Google News Showcase
На пазара е вече изящен юбилеен том с всички поетични творби на Радой Ралин, озаглавен „Събрано“. Книгата излиза с логото на издателство „Милениум“ и е посветена на 100-годишнината от рождението на Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стоянов) - може би най-колоритния ни поет, писател, сатирик, епиграмист, драматург и дисидент.
WINBET – Ранно изплащане за брой голове за първи път в България! (18+)
По повод изданието синът на Радой – Кин Стоянов, разказва пред „Ретро“ какви чествания се подготвят за юбилея и споделя любопитни спомени за бащата, сатирика и общественика Радой Ралин.
- Наближава 23 април, когато се навършват 100 години от рождението на вашия баща. Какво планирате за честването на този юбилей, г-н Стоянов?
- Засега единственото нещо, което е налице, е прекрасното юбилейно издание на издателство „Милениум“ - „Радой Ралин. Събрано“, за което аз съм много синовно благодарен. На 27 април с директора на Сатиричния театър Калин Сърменов сме насрочили специално честване на тази 100-годишнина, защото самият рожден ден се пада точно в съботата след Разпети петък, затова се разбрахме да го отбележим през Светлата седмица - на 27 април, в Сатиричния театър. Освен това до есента ще излязат още няколко книги. Първата е сборно издание на „Личен контакт“, „Люти чушки“ и „Епиграмки в рамки“ и проектното заглавие е „От кладата до килията“, защото „Личен контакт“ беше забранена, „Люти чушки“ беше изгорена, а „Епиграмки в рамки“ след отпечатването беше иззета и складирана в Сливенския затвор. След това моята племенница София, дъщеря на брат ми Стефан, ще издаде свой „прочит“ като внучка на избрани от нея стихове от дядо си. Организираме също и обществено четене на негови творби пред паметника му в София, където столичани и гости могат да разкажат спомени и да поднесат цветя. В Сливен пък обмислят издигането на тамошен паметник и до есента, до Димитровден, който е хем празник на Сливен, хем имен ден да баща ми, паметникът може би ще е готов.
- Радой Ралин ни напусна през 2004 г., но ако беше жив, как щяхте да отпразнувате юбилея му? Шумно и с много гости или в тесен семеен кръг?
- Баща ми не обичаше да празнува рождения си ден. Обикновено бягаше, криеше се, отиваше в Хисаря. Но през 1983 г. с негови приятели решихме да го изненадаме. Заедно с проф. Димитър Аврамов, Желю Желев и една доста голяма компания се свързахме с директора на творческия дом в Хисаря Павел Чернев (Павката е жив и здрав и дано да напише мемоари!), той приготви всичко и стана едно изключително мило тържество с изключителни интелектуални разговори – сякаш бях попаднал в древната философска школа на перипатетиците. Десет години по-късно пък Пламен Карталов го изненада, като направи за рождения му ден на оперета неговата пиеса „Златната рибка“, пародия по приказката, с музика на Милчо Левиев. Та тези празници около неговите рождени дни помня...
- Трудно ли беше да сте негов син, проявяваше ли и като баща присъщата си критичност?
- Не смятам, че е било трудно. За мен това беше мисия. Винаги съм смятал, че така трябва да бъде, че фактически ние трябва да го подкрепяме и по някакъв начин тъкмо може би това, че живеех с тази мисия, и до ден днешен ме кара да не намирам, че съм репресиран. А като баща беше невероятен: още от съвсем малки ни беше научил да му викаме „татко-братко“. Когато го удариха за „Лютите чушки“ (Наталия Христова в своята книга „Специфика на българското дисидентство“ го описва много добре), в Градския комитет на партията се взема решение Радой Ралин да бъде интерниран. Само че по това време не кой да е, а световната новинарска корпорация Би Би Си, която явно е имала „подводница“ в пленума, още преди да стане официално това решение, излиза със съобщение, че Радой Ралин е интерниран. И сега другарите в партията, за да опровергаят и да покажат, че, видите ли, вражеските радиостанции лъжат, решават да отменят собственото си решение, но посъветвали Радой Ралин: „Абе ти стой повече в Хисаря. Много-много в София да не идваш, да не те виждат тука по улиците.“ И така с брат ми израснахме в детство, в което баща ни, общо взето, се връщаше, за да бъде с нас през ваканциите ни, за Нова година или да ни води на почивка... Такъв ваканционен баща беше. Отгледа ни моята баба Кина, на която аз съм кръстен.
Кин Стоянов
- Кой е любимият ви спомен, свързан с баща ви?
- Един от първите ми детски спомени с баща ми изобщо беше в Бургас, стояхме на пристанището и гледахме един кораб, който носеше името „Асен Йорданов“. Тогава той ми каза: „Това е бащата на един мой много близък приятел, пострадал от репресиите на Сталин в България.“ И с това ми преподаде един от първите уроци по политическо поведение. По-късно отношенията между Радой Ралин и Недялко Йорданов станаха още по-близки, като между по-голям и по-малък брат. Но всичко това Недялко Йорданов чудесно го е разказал в книгата си „Моят Радой“. А иначе сред любимите ми спомени са прекрасните вечери, когато у дома, в кабинета на баща ми, се събираха прекрасни актьори, музиканти, световни поети – и аз много обичах да се вра сред тях. По това време в тази компания идваше и хърватската поетеса Весна Парун. Няма да забравя как веднъж баща ми ме попита: „Знаеш ли леля Весна откъде е, от коя страна е?“ И аз съм отговорил, че тя е от страната на поетите. И това толкова й се е харесало, че в едно интервю за голям югославски вестник тя ме цитира. Спомените за тази компания като че ли са най-светлите, защото вече след „Лютите чушки“ нещата започнаха да стават по-сериозни, и баща ми се промени като характер.
- Хората го помнят като неизменно критичен към недъзите на обществото. Дали би употребил таланта си, за да громи днешните политически и социални абсурди?
- Да, той беше остро рефлективен. При него не можеше да има прошка за каквото и да е. Той винаги е искал да живее в общество, което дава възможност на всеки човек от гледна точка на неговите дадености – дали ще са дарби, дали ще са просто способности, дали ще са някакви умения или сръчности, да ги разгърне в пълна сила. Затова на практика е влязъл в комунистическото движение и е очаквал след Девети септември да заживее в такова общество. А когато това не се случва, започват конфликтите с властта, които продължиха до края на живота му. Затова аз наричам неговия живот „една красива грешка“. Така, както след падането на култа, след Априлския пленум е коментирал и критикувал, така и след Десети ноември започна много ясно и точно да посочва недъзите - за кратко живя в мечтата, че ще направим общество, което дава повече възможности за реализация на своите граждани, но после се разочарова. Той пръв посочи опасността от олигарсите, наричаше ги плутократи. Посочи като един от най-големите врагове на това демократично общество Андрей Луканов, който беше създателят на българската олигархия. Пак така се разочарова и от Желю Желев, комуто беше помагал до такава степен, че дори измисли модела, по който книгата му все пак да бъде отпечатана, без да има репресия срещу автора. И после, когато удариха книгата „Фашизмът“, баща ми предложи Желю да ми стане кум на първия ми брак с Капка, за да покаже на управляващите, че „се сродява“ с него, та да не го закачат. И с президента Петър Стоянов стана така – харесваше го много, но това не му попречи да върне поканата за приема по случай 24 май, защото не беше съгласен да подкрепяме да се бомбардират мирни градове, тогава мирния Белград. Връщал е и други държавни премии, отказваше отличия, особено такива, свързани с парична награда, макар че пенсията му беше повече от мизерна. Просто смяташе, че трябва да живее със съдбата на народа си.
- А как според вас днешните управници щяха да се отнасят към него?
- Много интересен е въпросът за днешните управници. Аз вече от половин година водя разговори на всички нива на държавното ръководство във връзка с предстоящата 100-годишнина на Радой Ралин. Още докато сегашният вицепремиер Гроздан Караджов беше в екипа в Сдружението „За честни избори и граждански права“, баща ми имаше много приятелско отношение към него. Затова той се ангажира да помага в комуникацията с изпълнителната власт като вицепремиер. Аз, разбира се, ще поканя и президента г-н Радев, и вицепрезидента г-жа Йотова, и министър-председателя, и министъра на културата на събитието, което организираме с Калин Сърменов на 27 април в Сатиричния театър. Дали ще дойдат, дали ще ги събере паметта на Радой Ралин, е въпрос на техен избор.
И тук правя една малка скоба. Навремето заедно с баща ми и с Борис Димовски издавахме вестник „Щастливец“, който просъществува девет месеца. По това време брат ми Стефан тръгна да се жени и сватбата беше в Клуба на журналистите, а там интериорът беше с много огледала. Тъкмо Желю Желев беше дал пресконференцията на Боянските ливади и беше страшен разривът между него, Филип Димитров и Блага Димитрова, която все още не беше подала оставка като вицепрезидент. Баща ми наивно смяташе, че ако ги покани на сватбата, като седнат на една маса, те ще успеят да се помирят. Но какво се случи? Влезе първо Желю с Маруша, седнаха на отредената маса. После влезе Филип Димитров с Блага Димитрова и с Данчо Василев и като видя Желю, врътна се и седна на друга маса. Обаче фотографът на събитието така ги издебна, че успя през огледалата да ги снима, все едно всички стоят на една маса. И в следващия брой на в. „Щастливец“ под заглавието „Пир по време на политическа криза“ я лепнахме тая снимка, но до помирение така и не се стигна.
- Щеше ли да бъде Радой злъчно-саркастичен към днешните управници?
- Нямаше да ги жали, нито Борисов, нито сегашните. Той умееше да бъде много саркастичен, но злъчен и злобен никога не е бил. Защото разбираше, че мисията на сатирика е друга, да бъде своеобразен медиатор. После му приписваха авторството на какви ли не злобни епиграми, но той никога не е включвал в сатирата си истински имена, никога не е слизал на „физическо“ ниво в критиката си
- А мислили ли сте да основете литературна награда на името на Радой Ралин?
- Да, направихме една награда за сатира и епиграма, която се нарича „Крилатият козел“, досега е имала само едно издание и първият й носител беше Георги Кушвалиев. Предстои да я връчим за втори път. Принципът е, че аз посочих първия носител, а той трябва да излъчи следващия. И това ще бъде сатирикът Иван Ненков. Наградата се казва „Крилатият козел“, защото в ДС, като са разработвали Радой Ралин, са му сложили прозвището Козела заради брадата. А пък на сатириците цял Пегас им идва много тежко, на тях един „крилат козел“ им стига, те са скромни хора.
- Много от по-младите читатели не познават творчеството на Радой Ралин. Какво бихте им казали, за да ги убедите, че си струва да го прочетат?
- Имам много сериозен аргумент. Те четат главно в интернет, а там за съжаление далеч не всичко е истина. И голяма част от творбите, приписвани на баща ми, не са негови. Затова нека да вярват само на хартиените издания като това на „Милениум“.
- Смятате ли, че поне част от творчеството на баща ви някога ще влезе в учебния материал по литература в училищата?
- Убеден съм, че стихотворението му „Молитва“ трябва да влезе в учебниците, не в тези по литература, а в тези по гражданско образование.
МОЛИТВА
Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
Засяда на гърлото
вчерашният хляб,
подареният хляб.
Хляб наш насущний дай си го сам.
Радой Ралин
1967
Радой Ралин с Борис Христов и Тодор Колев
Радой Ралин (вдясно ) с Валери Петров през 1945 г.
Среща на Радой Ралин (с черния костюм в средата) с Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП през 60-те години
Сатирикът в младите си години
Радой Ралин и Недялко Йорданов
Радой Ралин открива изложба на Борис Димовски
Радой Ралин заедно с Атанас Далчев и Гочо Гочев
