133 години по-късно: За Съединението на България и образа на капитан Райчо Николов
Последвайте ни в Google News Showcase
Отново дойде датата. 6 септември. Съединението на Източна Румелия с Княжество България. И сега, в последно време, народът ни има нужда и необходимост повече от всякога да е съединен. Защото “Съединението прави силата“. Но няма да говорим за сега. Ще говорим за славното минало. За нещо, случило се преди 133 години. И родило за втори път (първият е, когато едва 14-годишен, Райчо преплува зимния Дунав, за да съобщи на руските войски за предстояща атака на турските армии от Русчук към Гюргево) героичния образ на капитан Райчо Николов.
“Продан Тишков (Чардафон Велики), годеницата му Недялка Шилева и пет души адютанти в Ботевска униформа, със знаменосец се устремяват подир обед на 5 септември по шосето за Пловдив. При твърдата стъпка на бойците белите пера на шапките им треперят. В Пазарджик 2000 души селяни под водачеството на шипченския герой Георги Здравков от с. Мелак Кадъново, маршируват по улиците с викове “Да живее Съединението!“. В околностите на Сестримо, Белово и Ихтиман, народът се изсипва на улиците с гайди и тъпани, с хора и знамена. Чирпан и цялата околия е на крак. Населението е тръгнало подир капитан Паница, Стойо Филипов и други патриоти.
През нощта на 5 септември народът из областта будува в очакване на камбанния звън, който към четири часа сутринта се разнася по ведрото небе над Пловдив и над Тракия. На площада на конака осъмват с оръжие в ръка дружините на майор Николаев, майор Филов, четата на Чардафон. Сред въстаналия народ и възбудени войници са и Захари Стоянов, Иван Андонов, поручик Стефов, поручик Ганю Атанасов, Иван Танев - Арабаджията от Царацово.
Майор Райчо Николов въдворява реда на площада. Тълпата крещи: “Долу Румелия, долу пашата! Да живее Съединението!“. По народно вишегласие, изразено с бурни емоции, Захари Стоянов и Иван Андонов, придружени от двама въоръжени войници, се отправят по дългия коридор към спалнята на Гаврил Кръстевич, да го изведат навън пред народа. Да види народът, че той е свален и властта на Източна Румелия вече не съществува.
В изгрева над Пловдив пламти гора от знамена. Целият град е на крак. Камбанен звън отеква над тепетата. Откъм моста на Марица гърмят оръдейни залпове. Тържествуват мъките на окървавена Тракия.
Докато народът ликува, обкръжил файтона на Кръстевич, едно лице в цивилни дрехи и с леко подпухнали очи, се заканва със свити юмруци, насочени към Иван Андонов и Райчо Николов:
- Сега вази ще турим генерал-губернатори!
Това е началникът на телеграфо-пощенската станция Костадин Тодоров. В радостното опиянение от безкръвния преврат, неизказано щастливите революционери, не обръщат внимание на неговите необуздани замахвания с юмруци. Кой е могъл да предположи, че след два часа, тия протягащи се ръце, ще произведат фаталния изстрел, който ще отнеме живота на Райчо?
Райчо, яхнал гордо своя кон, препуска към пощата. На вратите го посреща прислужникът.
- Началник Тодоров е в бирарията на Венети. Ей там, на Джумаята.
Райчо слиза от коня си. Той влиза в опушеното кафене, извежда Тодоров навън и му съобщава решението на временното правителство - да се извести на България за Съединението! Тодоров го слуша безропотно, с кротък и смирен вид. Но щом Райчо понечва да се качи на коня си, той изважда пищов и стреля по него. Райчо пада на земята по гръб. Шапката му се търкулва на метър от него по паважа. Тодоров хуква да бяга и се укрива в Карамановото кафене. За кратко време разбрал какво се е случило, ликующият народ обгражда кафенето. Тодоров се мушва под стълбите в кюмюрлъка. Изпаднала в ярост, тълпата се нахвърля с бяс срещу него. Започват да го ритат. Една жена крещи: Завържете му краката и го метнете в Марица, за да не мърси земята в гробищата!
Двама души са хванали Тодоров за краката. Влачат го, следвани от народа. Главата му се мята по калдъръма. Възмездието е жестоко. Народното гъмжило е изпаднало в помрачение. Смъртта на майор Райчо Николов потапя в траур цяла България. Обзет от скръб, народът в Пловдив издава 22 вида некролози. В траурното шествие в града на 7 септември, вземат участие над 20 000 души. Незапомнено погребение! Поднесени са 90 венци. Иван Андонов, поднасяйки венеца от Тайния революционен комитет, произнася реч, изпълнена с болка:
"Аз, като ваш другар по Съединението, от името на Централния комитет, поднасям Ви тоя скромен венец, който представлява неудивимата слава, която кичи безсмъртното ви чело. Ти, още от детинство беше решен да работиш, живееш и умреш за благото и свободата на българския народ, всякога в критическите моменти си тичал пръв в редовете му. Още в младенческа възраст преплува Дунава зимен, за да възвестиш освобождението на народа в едно близко бъдеще. По-после, като български началник в Сърбия и опълченец във Великата освободителна война, ти доказа на света как знае да се бие и да мре българският войник! И кой знае какви лаврови венци би спечелил ти за Отечеството, ако злодейската ръка на предателя не бе отнела живота ти днес, когато ти пръв се яви между борците за съединението на двете Българии! Бог да те прости и вечна ти и свята памят между българския народ!".
След военните почести, съпроводени с топовни гърмежи, тялото на Райчо Николов се спуща в гроба. Хилядите почитатели на героя бавно се отдалечават с тъжно наведени глави...
