200 души умират при 6 хил. инцидента, проучвайки най-опасните вируси и бактерии
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Вече десетина дни светът с тревога следи новините около случая от 30 септември 2026 г. в Иркутския научноизследователски противочумен институт в Сибир. Младата 28-годишна лаборантка Даря Шипилова се разболява. Приета е в болница в Шелехов, недалеч от Иркутск, с тежка пневмония. Поставена е на апаратно дишане, но дни по-късно умира. По-късно медицинският персонал разказва, че самата тя е споделила, че без да иска, е счупила епруветка с жива култура. Затова ръководителят на Бурятия Алексей Циденов съобщава, че жената е починала от форма на чума. Часове по-късно променя версията си.
Майката на Даря, също медицинско лице, е категорична, че това са пълни глупости - подобна епруветка не може да бъде счупена дори нарочно.
През следващите дни властите официално отрекоха тази най-кошмарна хипотеза за лабораторен инцидент и съобщиха, че Даря е починала от пневмония с неизяснен произход. Паралелно с това се проследяват над 100 души, които са били в контакт с Даря. До редакционното приключване на броя нямаше нито едно съобщение за нов заразен. В медиите по света се обсъждаха какви ли не сценарии – че това може да е част от хибридната атака на руснаците, че е възможно в института да се разработват биологични оръжия...
Разбира се, до изясняване на фактите нито една хипотеза не може да бъде изключена, но има няколко факта, които трябва да се вземат предвид в един сериозен анализ. Иркутският институт се ползва с добра репутация на Запад, а на границата между Русия и Монголия открай време възникват чумни огнища. Именно затова този институт е позициониран там, за да изучава различните разновидности на бактериите и да търси подходи за превенция и лечение.
Независимо дали Русия ще предостави повече информация по случая в Иркутския институт, или не, подобни инциденти възникват в цял свят. Такива е имало в Америка, Великобритания, Германия, Австралия, Китай и др. Ако се вярва на американските специални служби, има достатъчно основателни съмнения, че последната пандемия също избухна в резултат на подобен гаф в Уханския изследователски институт, пише 24 часа.
Какъв е реалният им брой? Никога не е водена подобна статистика, затова ще обобщим наличните данни до момента.
До 1976 г. американските учени Стълкин и Спайк описват в няколко поредни свои анализа 3921 случая, при които жертвите са 164. Не само изследователи, а и хората край тях – близки и колеги.
По-късно, през 2006 г., други двама изследователи - Хардинг и Байърс, изброяват в миналото общо 5527 инцидента, довели до 204 починали. Научният им труд е публикуван в учебника "Биологична безопасност: Принципи и практики". Там обаче те изрично предупреждават, че без централизирана система за докладване реалният брой не може да бъде установен.
Независимо от тях други изследователи, начело с Блексел и колегите му започват световен преглед. Те обаче залагат много по-широки критерии от предишните, за да обхванат и не толкова опасни вируси и бактерии. Освен това се фокусират само върху периода между 2000 и 2021 г. В него те откриват 309 случая с 8 починали, но заради разликите в годините и параметрите не би било честно да ги добавим механично към останалите. Тоест дотук може единствено да се обобщи, че до 2021 г. документираните лабораторни инциденти са близо 6000 с над 200 жертви.
Очевидно е, че в миналото те са били много повече, защото не са се вземали дори елементарни предпазни мерки.
Точно това се случва на 22 октомври 1932 г., когато макак ухапва по двата пръста 29-годишния канадски лекар Уилям Бребнър, изследващ полиомиелита. Той е безспорен талант в професията си. Завършва медицина, когато е едва на 16 години. Оттогава работи с Фредерик Бантинг, който е един от откривателите на инсулина. Впоследствие Бребнър става ръководител на отдела за изследване на полиомиелита в здравния департамент на Ню Йорк. Заболяването е кошмарът на Америка по онова време и най-изявените капацитети са фокусирани върху откриването на ваксина.
За съжаление, Бребнър умира 18 дни след ухапването, но от него изолират вируса и така е разработена оралната ваксина. Макар че колегите му настояват вирусът да носи името на всеотдайния Бребнър, в научното издание то е съкратено на В.
11 години по-късно, на 27 април 1943 г., 32-годишната Дора Мери Лъш инжектира мишка в лаборатория на Института "Уолтър и Елайза Хол" в Мелбърн, но без да иска, убожда пръста си. Самата тя е доста необикновен типаж за времето си – завършва девическо училище, където за всеобщо учудване избира физика и химия. Печели стипендия за Университета в Мелбърн и 2 години по-късно започва да работи с бъдещия нобелов лауреат Франк Макфарлън Бърнет. Роден вирусолог, само за пет години тя публикува десетина статии, посветени на грипа, миксоматозата и херпеса.
През септември 1942 г. се фокусира върху скраб-тифуса – заболяване, което поразява австралийските войници в Нова Гвинея. По онова време изследователите смятат, че единственото решение срещу заразата е ваксина.
Докато младата изследователка тества различни варианти върху мишки, фатално се убожда.
Запазва хладнокръвие. Дори когато е хоспитализирана, тя се държи като учен и настоява да се взема периодично кръв, за да продължи проучването, което трябва да завърши с ефективна ваксина. Умира на 20 май 1943 г., а менторът й Франк Бърнет споделя, че това е сред най-тежките удари за института. Медиите също скърбят за всеотдайната Дора Мери Лъш: "Изгуби живота си в името на науката".
За съжаление, напразно. Ваксината, за която тя мечтае, никога не е създадена, защото скоро след смъртта колегите откриват, че антибиотиците успешно лекуват заболяването.
Още по-озадачаващ е инцидентът от 8 август 1967 г. в една от модерните по онова време германски фабрики за ваксини в Марбург. Мъж, който обработва черепи на африкански зелени маймуни от Уганда, се разболява. Лабораторията има нужда от тях, тъй като създава ваксини срещу полиомиелит и морбили. Само през 1967 г. заводът е използвал 3606 бозайници.
В нощта на 24 август умират още двама души, а общо заболелите в Марбург, Франкфурт и Белград стават 31. В сръбската столица първият пострадал е служител, който изпитва живи ваксини в института "Торлак".
Заразата в Марбург покосява учените и в един момент в лабораторията остава да работи само 19-годишната Фридерике Моос. По-късно тя ще си спомни, че почти е полудяла от ужас. В Марбург, естествено, настъпва паника. Пускат се слухове, че в града се разработват биологични оръжия.
Истината излиза наяве по-късно, когато един от изследователите в лабораторията признава: "Работех без ръкавици и без маска, просто на масата". Останалите не са имали неговия късмет.
40 г. по-късно, през 2007 г., на същото място е открита първата германска лаборатория с най-високо ниво на защита и безопасност.
След случая в Германия не е пощадена и Великобритания.
11 август 1978 г., Бирмингам. 40-годишната Джанет Паркър, която е медицински фотограф в университета, се събужда с главоболие. Усеща болки в мускулите. Самата тя работи в отдела по анатомия към Медицинския факултет.
9 дни по-късно поставят диагнозата - едра шарка. Истински шок, защото месеци преди официално е обявено, че човечеството е победило коварното заболяване. Последният регистриран случай е от октомври 1977 г. в Сомалия. Освен това Джанет Паркър е била ваксинирана през 1966 г. За съжаление, умира на 11 септември 1978 г. Разследването установява възможно най-неудобната истина. Оказва се, че начело на лабораторията под нейния кабинет е вирусологът Хенри Бедсън, който по онова време изследва щамове на едрата шарка. През 1977 г. СЗО отказва да даде статут на център, с който ще си сътрудничи, защото изразява съмнения в безопасността.
Комисията установява, че източникът на заразата на Джанет е щам именно от тази лаборатория. Но никой не е в състояние да обясни как вирусът се е "изкачил" с един етаж по-нагоре. Като се приложи методът на изключването, най-вероятната версия остава въздухът през шахтата.
До момента тази хипотеза все още се оспорва, защото някои учени допускат личен контакт с Бедсън или със замърсена с вируса апаратура. Самият Хенри Бедсън е съкрушен и не успява да дочака края на разследването. Дни преди Джанет да почине, на 6 септември 1978 г., той си прерязва гърлото, докато е под карантина в дома си.
В предсмъртното си писмо посочва, че съжалява за доверието, което останалите в университета са му гласували.
11 години по-късно, през 1988 г., Николай Устинов ръководи лабораторията в института в Колцово "Вектор". С колегите си изследват вируса Марбург.
Докато го инжектират на животни, става жесток инцидент.
Спринцовката успява да мине през двата пласта ръкавици и да засегне Устинов. Според една от версиите той сам неволно се е убол. Според бившия му колега Александър Чепурнов вината е на лаборант, който, без да иска, одраскал с иглата ръката на Устинов.
Изследователят моментално съобщава за инцидента и е настанен в изолатора. В началото не разрешават на колегите му да говорят с него, както и на съпругата му и на децата.
Устинов моли за тетрадка и писалка. Започва да описва всеки ден състоянието си. В последните дни по листовете личи кръв.
Колегата му Кантажан Алибек ще сподели по-късно, че Устинов не е изпитвал страх от смъртта, но е плакал, защото не е могъл да понесе изолацията.
След аутопсията от него изолират вариант U на вируса. За случая на Запад разбират 10 години по-късно, когато Алибек споделя за трагичния инцидент. В Русия научават за него чак през 2014 г.
Още по-нелеп е този с професора по молекулярна генетика в Чикагския университет Малкълм Касадбан. През 2009 г. той опитва да създаде ваксина срещу чумата и работи с отслабен щам на Yersinia pestis. Смятало се, че не вреди на здрави хора. Затова изследователят носел само ръкавици, престилка и очила.
През септември постъпва в болница със симптоми, подобни на грип, и скоро умира от инфаркт. Аутопсията разкрива, че е развил специфична форма на чумата, която засяга кръвта и е по-смъртоносна и от бубонната. Загадката е как отслабен щам може да убие човек, след като бактерията не е в състояние да си набавя желязо от организма му?
Отговорът се оказва в една абсурдна особеност – професорът не знаел, че страда от хемохроматоза - генетично нарушение, при което тялото натрупва желязо. Тоест неговите запаси са дали на бацила онова, от което се е нуждаел. Впоследствие разследването установява, че Касадбан не е посещавал задължителните обучения по безопасност и редовно не си е слагал ръкавиците при работа с бактериални култури.
За щастие, са взети предпазни мерки и нито един човек около него не е бил заразен.
По-късно от университета ще опишат случая като "перфектната буря" с възможно най-лошото стечение на различни обстоятелства.
Неприятният извод е, че макар и по-рядко те продължават и ще ги има, докато човечеството не открие надеждни препарати и ваксини срещу най-опасните вируси и бактерии на планетата.
