2013-а: Червеното излиза на мода

Десните завидяха на маргиналите Янев, Марешки и Сидеров

Сагата с конституционния съд ми припомня един стар виц.  Ето го. Влиза един непознат каубой  в бара и поръчва уиски с ментово бонбонче. Изпива уискито и лапва ментовото бонбонче. После тръгва по стената, по тавана и излиза през вратата. На другия ден  барът се напълнил с хора. Дошъл и непознатият каубой. Барманът му казал :“Днес аз ще те черпя, ако  повториш същия номер“. Изпил каубоя уискито, лапнал ментовото бонбонче, тръгнал по стената,по тавана и излязъл през вратата. Барманът се ударил по челото и извикал на публиката: “Всичко съм виждал през живота си, но за пръв път виждам да се пие уиски с ментово бонбонче!" Никой не се зачудил как се върви по стената и по тавана. Това е смешното във вица. Разказах го, не за да ви разсмея. Поучителното е, че ние обръщаме внимание на повърхностните неща, запомняме именно тях, а не се замисляме за същината на случващото се. Ето така паметта ни става къса, забравяме важните подробности и заблуждаваме и себе си и другите с неистини  и изопачени факти. Когато  уважаваният и близък до сърцето ми президент Петър Стоянов бе поканен по такъв дървен и показен начин от премиера и от СДС да стане конституционен съдия, в първия момент се зарадвах за него. После си спомних как навремето, преди президентските избори, които загуби, той ходеше при изгряващия на небосклона Бойко Борисов, за да търси подкрепа за втори президентски мандат. Именно тогава безцеремонният и циничен водач на ГЕРБ  „сподели“ пред журналистите, че Петър Стоянов е ходил при него  и са пили уиски с праскови. Бате Петьо не получи търсената подкрепа, а публиката се чудеше как се пие уиски с праскови. Още тогава, а сега още повече, не се задава най-важният, най-същественият въпрос-заслужава ли от гледна точка на ценностите, от морална гледна точка  СДС да вижда в ГЕРБ партньор, съюзник,  приятел. Тогава и СДС, а и Иван Костов се надяваха, че  общото членство в ЕНП е достатъчна гаранция за  праведноста на този брак по сметка. Първото разочарование дойде, когато и двете десни партии не получиха сериозни постове в новото управление, на които се надяваха срещу подкрепата си за кабинета на малцинството на ГЕРБ. Постепенно десните се оказаха в позицията на НДСВ при управлението на тройната коалиция. Царистите не одобряваха много от действията на кабинета Станишев, разграничаваха се при по-драстични поводи, но не напускаха коалицията, което им струваше отпадането от парламента. Синята коалиция също критикуваше кабинета на Борисов, но неизменно го подкрепяше в решителни моменти. Логиката диктуваше, че  Костов ще чака деня „Х“, за да се разграничи изцяло от управлението на Борисов и да мине в открита опозиция. Поне до този момент денят „Х“ не дойде за Костов. Тогава Борисов нямаше по-ясна идеология, отколкото и днес. Обявяваше се за десен, но когато обясняваше защо иска властта, той неизменно посочваше личните си мотиви - царят не му дал вътрешното министерство и затова се хванал с политиката. Ако въобще можеше да се търси  аналог на Борисовите амбиции, то вероятно ставаше дума за някакъв балкански вариант на перонизма. Още повече, че в лицето на Цветелина се привиждеше българската Евита Перон. Но така или иначе президентът Стоянов е преглътнал уискито с праскови. Но сега? Сега, когато и в Европа вече са наясно що за режим е установил премиерът-слънце, струва ли си политици, които се величаят като демократи, да завиждат на маргинали като Янето, Марешки, Сидеров и да се борят да заемат техните места и тяхната роля? Съмненията се засилиха, когато бе съобщено,че от Брюксел се завръща  братът на президента, евродепутат на ГЕРБ, поради нови „медийни проекти.“ За нов  медиен проект ни съобщи един друг известен демократ - ще избират нови шефове на БНТ и БНР преди изборите. Така двете медии могат да се окажат с по двама началници по време на кампанията. Ясно е, че управляващите нямат доверие на сегашните ръководства, може би защото БНТ и БНР са в момента най-обективните медии. Така че там ще бъдат изпратени гаулайтери, които да отстояват интересите на управляващите, макар че не си представям Емил Стоянов в тази роля. От опит знаем, че това  по същество ще доведе до дестабилизация на двете медии, ще има протести, стачки, оставки. Десните партии също имат опит в това отношение. Така че всичките разправии в дясното пространство се свеждат главно до едно различие - виждат ли своето бъдеще заедно с ГЕРБ или не. На втори план са личните конфликти, амбиции и претенции. Сега Костов може да обявява за враг всички останали партии, като разчита да обедини разбитата десница около себе си. Сега той откри, че ГЕРБ воюва срещу десницата. Сега той твърди, че ако не била ДСБ „щяхме да се въргаляме в краката на Борисов и Цветанов“. А досега в чии крака се въргаляше? По същия повърхностен начин се подхожда и към главната, ако не и единствената алтернатива на ГЕРБ-БСП. Очевидно разтревожени от възхода на социалистите, десните трубадури извадиха от триците остарелите клишета. БСП не можела да донесе промяна, защото генетично злото било заложено в нея. БСП не е помръднала, само ГЕРБ е загубил позиции, но това било естествено за управляваща партия. Станишев  може да се харесва на европейските социалисти, но той не може да вдъхнови българите,защото е роден в охолство. ГЕРБ може да са малко грубовати, но важното е да се спре завръщането на БСП  на всяка цена, т.е., с цената на съюз с Бойко Борисов. Всичко това е толкова остаряло, че буди подозрение дали някои хора си дават сметка за промените в света, в Европа, а защо не и в България. Нима те си въобразяват, че европейските социалисти биха избрали Станишев за свой лидер, ако не виждаха и признаваха дълбоките промени в неговата партия, които се дължат в голяма степен на него. Никой в Европа вече не гледа на БСП като на бивша комунистическа партия, промосковски ориентирана, чужда на европейските ценности. Нейното минало едва ли е забравено и именно затова тя е поощрена. Вече на повечето европейци е ясно, че след провала на неолиберализма, своя шанс да ни изведе от кризата е на лявата икономическа идея. Ако европейската левица се справи с тази роля, няма да е чудно, ако през 2013 година червеното е на мода. Разбира се, нито упадъкът на дясното, нито възходът на лявото в България са безусловни. Важното е да не ни залъгват с неочаквани рецепти, а да търсим онези решения, които биха направили живота ни по-добър.