ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
В края на Балканската война районът на север и изток от Солун е определен за българска окупационна зона. В града е разположена една наша пехотна дружина. Независимо от споразумението между главните командвания на Гърция и България, гръцките власти опитват да приложат най-различни провокации, за да се освободят от българското военно формирование и да завладеят територията.
Дългоочакваният удобен повод за гръцкият гарнизон в състав от две дивизии идва на 16 юни 1913 г. Тогава цар Фердинанд дава фаталната заповед за атака на българската армия срещу сръбските позиции – започва Междусъюзническата война, довела до първата национална катастрофа.
Късно вечерта на 16 юни в Солун са взривени поставените предварително експлозиви под казармените помещения на нашата военна част и под повечето от българските къщи в града. Гръцките войници откриват картечен и оръдеен огън срещу бягащите наши сънародници. На следващия ден започва масово изтребление на българите – всичко живо минава „под ножа”!
Пощадените са натоварени на кораби и откарани на остров Трикери (в превод Трисвещник), който се намира на 13-14 мили от пристанището Волос. Тук българските пленници са поставени в нечовешка среда. Островът е каменист и безводен. Няма елементарни битови условия за човешко съществуване. Заточениците са заставени да работят като роби в каменоломните при непоносима жега и всекидневни издевателства над тях от охраната. Мнозина заболяват от малария, от холера и умират. Повечето от труповете са били заравяни плитко, а десетки са оставени непогребани и обезобразените им останки са разнесени от диви животни. Много от пленниците са погребвани в огромни ями. Стотици от мъртвите са хвърляни направо в морето. Според жители на остров Трикери, тук са намерили смъртта си над 7000 българи след безчовечните зверства, извършвани върху тях.
Оказва се, че пленените в Солун и докарани на острова не са били само войници, а и мирни граждани. Повечето от тях са македонски българи – учители, свещеници, търговци и еснафи, бивши комити.
Когато се разиграва страшната драма на гръцкия остров, българските власти нищо не са знаели за нея. Истината излиза на светло след намесата на големия славянофил и приятел на България – чешкия журналист Владимир Сис.
Той смята България за своя втора родина – неговата съпруга Маня (Мария- Магдалена) е дъщеря на майка чехкиня, а баща й е българския инженер Евстати Стефанов. Научавайки от потърпевши за трагедията на о. Трикери, Сис предприема през май 1914 г. рисковано пътуване до прокълнатото място. Там чехът се среща с много свидетели на злодеянията. Буквално е разтърсен от чутото и видяното! Журналистът е дълбоко убеден, че никой от пленниците не бива да бъде забравен. Няколко дни наред Сис прекарва под палещото слънце и полага грижи за гробовете на хилядите незнайни за него българи, за които като последен спомен са останали само имената по кръстовете. С гордост чехът установява, че и в сетния си страдалчески час българскияте войници са запазили човешкото у себе си – грижили са се за болните и ранените, облекчавали са болките на безпомощните.
След завръщането си в България журналистът възкликва в нашия печат: „...Какво е остров Трикери! Един невъобразим ад, създаден от жестокостта, една печална, голяма гробница...”.
Потресен от трагедията, Сис отдава поклон на трикерските мъченици и чрез малката си книжка „Гробовете на Трикери”. Макар и само от 23 страници и с неясни снимки, направени от автора, тя веднага е изкупена и става голяма библиографска рядкост.
А името на Владимир Сис става още по-уважавано и почитано в България.
През Първата световна война, докато се намира в България, вестникарят защитава идеята за независимост на Чехия. Между двете световни войни той участва в учредяването на дружество „Българо-чехословашка взаимност“. Бракът на Владимир с Мария Евстатиева остава бездетен, защото журналистът е осакатен в австроунгарския затвор. През 1928 г. Сис е инициатор за събиране на помощи за пострадалите от Чирпанското земетресение. Успява да събере сума от 160 000 крони, която постъпва чрез чехословашкия Червен кръст в Южна България. През 1929 г. в Прага в салоните на българската легация цар Борис лично му благодари за организираната помощ след земетресението.
Съдбата на журналиста след края на Втората световна война също е фатална. Владимир Сис критикува комунистическата власт в Чехословакия, заради което е арестуван. Наклеветен е и осъден за държавна измяна. Умира на 2 юли 1957 година в град Леополдов, Словакия в едноименния затвор.
