IN MEMORIAM: Думите на Любомир Левчев остават - "И свободата съм я чувствал най-добре след болка от раздяла"
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи.“ – Любомир Левчев
България загуби едно от най-ярките си пера, но думите на Левчев остават ще се помнят дълго. Големият писател си отиде от този свят на 84 години.
Любомир Левчев е роден на 27.04.1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София (1953) и библиография и библиотекознание в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1957). Работи като литературен редактор в Радио София и като главен редактор в „Литературен фронт“ (1970–72). Председател е на СБП (1979–88).
Автор на книгите: „Звездите са мои. Стихотворения“ (1957), „Завинаги. Стихотворения“ (1960), „Позиция. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея. Стихотворения“ (1964), „Пристрастия. Стихотворения“ (1966), „Обсерватория. Стихотворения“ (1967), „Рецитал. Стихотворения“ (1968), „Стрелбище. Стихотворения“ (1971; 1974), „Дневник за изгаряне. Стихотворения“ (1973; 1975), „Звездопът. Поеми“ (1973), „Самосъд. Стихотворения из десет книги“ (1975), „Свобода. Стихове“ (1975), „Изход. Стихове“ (1976), „Поздрав към огъня. Стихове“ (1976; 1978), „Откъс. Стихове“ (1980), „Заклинания. Стихотворения“ (1981), „Самосъд’83. Стихотворения из четиринадесет книги“ (1983), „Работническа кръв. Стихотворения“ (1984), „Бавен марш и други стихотворения“ (1984), „Поетическото изкуство“ (1986), „Метроном. Стихове“ (1986), „Убий българина. Роман“ (1988; 1989), „Седмата смърт. Стихове“ (1989), „Отвъд. Стихотворения“ (1994), „Небесен срив. Стихотворения“ (1996), „Пръстен от пръст“ (1999) „Селена. Лявото око на боговете. Стихове“ (2001) „Ти си следващият. Роман“ (2001),“Вечерен акт. Стихове“ (2003) „Пепел от светлина. Стихове“ (2005), „Окончания. Стихове“ (2006) „Писма от Ада. Есета“ (2008), „Кон със зелени крила. Седемнайсет стихотворения и една поема“ (2009), „Капризната игра на времената. Избрани стихове“ (2010), „Панихида за мъртвото време. Роман от спомени“ (2011), „Седемдесет и седем стихотворения“ (2012), „В невидимата кула. Любовна лирика“ (2014), „Дневник за изгаряне. Стихове (1957–1973). Том 1“ (2015), „Градината преди Рая. Стихове (1974–1989). Том 2“ (2015), „Тъжна светлина. Стихове (1994–2013). Том 3“ (2015).
Носител e на множество награди, сред които: Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезия (1985), Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989), Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“ (1993), Орден „Стара планина“ – първа степен за „изключително големи заслуги към България, за развитие и популяризиране на българското изкуство и култура“, Националната награда „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество (2008), Орден „Владимир Маяковски“ (2009), „Златен венец“ на Струшките вечери на поезията (2010). Почетен гражданин на София (2015).
Пет любовни стихотворения от Любомир Левчев:
Тъмничари
През целувките -
през тези сладостни шпионки -
ние надзъртаме в душите си.
Да!
Любовта не е избягала.
Разхожда се вътре.
Шляпа с обувки без връзки.
И нещо си тананика…
Да идем тогаз да разиграем
пет карти в надзирателската стая!
Сантиментален сняг
Да бъда с теб
веднъж,
когато
започва се снегът.
Прозорецът да е съблечен.
И ти да се надигнеш от леглото
и да извикаш:
- Гледай!
Вън вали!...
Ще видя улицата бяла
с две линии от минала кола.
Отрязаните твои плитки.
И изтърваните балони
на уличните светила.
И черните снежинки,
нарисувани
с молив.
И тяхната царица.
И теб ще видя изведнъж -
сантиментално малка,
малка…
Почти дете.
Съвсем дете.
Каквато никога не съм те виждал…
Разбира се, че затова е
направен всеки първи сняг.
И будкавата ни способност
да си представяме…
А след това да се целунеме
с такава продължителна целувка,
че вдигнем ли очи отново,
снегът да бъде вече цяла педя.
Каприз № 5
Колко са страшни,
колко са страшни
думите,
които ние
казваме по навик:
- Обичам те!
- Аз още повече!
- Кълна ти се!
- Ах, честна дума!...
Това са нашите смъртни присъди,
подписани от нас самите,
неподлежащи на обжалване…
Смърт!
Смърт!
Смърт!
Смърт чрез разнежване!
Смърт чрез целуване!
Не!
По-добре лежи като безветрие.
Мълчи
като идол студен.
Красива.
Служебно щастлива.
Уморена от мен.
***
Кажи къде е радостта, поете?
Кажи къде са точките опорни?
Не ти оспорват вече стиховете,
макар че те не са по-малко спорни.
Не ти оспорват правото да страдаш.
Съгласни са дори да бъдеш нов…
… И в несъпротивлението падаш
като в една целувка без любов.
Без сълзи
Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…
Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното "сбогом",
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.
А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.
Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.
