Агентите Инджев, Илиян Василев, Дремджиев...Кръгът "Капитал" и ДБ като проект на Държавна сигурност
Последвайте ни в Google News Showcase
Одиозни рупори на неомарксическия псевдолиберален естаблишмънт у нас, легендиран като „градска десница“, са с принадлежност към комунистическата Държавна сигурност.
WINBET – забавление онлайн с над 2000 слот игри! (18+)
Прогресистите от „Капитал“ са лабораторен проект на Живковите служби, целящ да размие идеологическия облик на класическото „дясно“, и това е ноторно известно. Резултатът е плачевен - десница у нас няма, големите партии са левичарски.
Бащицата на „Капитал“ Иво Прокопиев е с бащица – капитан от Пето главно управление на ДС – УБО.
Медийните стожери Веселин Дремджиев и Иво Инджев са с досиета на доносници. Дремджиев е агент „Богдан от Шесто, Инджев – агент „Ивайло“ от Първо.
Всичкологът и бивш посланик в Москва Илиян Василев е агент „Сашо“ от Първо главно.
Дядото на Христо Иванов – Бойкикев е активист на Коминтерна, болшевик. Майка му е семейна приятелка и покровителка на Ахмед Доган.
Гуруто Дайнов – син на кореспондента на „Работническо дело“ в Лондон, редовен аспирант в Института по история на комунизма към ЦК на БКП.
Радан Кънев е зет на щатен офицер от ДС.
Ген. Атанасов е прокурор, командирован от ЦК на БКП в Разград насред Възродителния процес.
Бойко Рашков е следовател в Народната милиция.
Ивайло Мирчев – син на първия секретар на ОК на БКП в Крушари, Добричко.
Бащата на Владислав Панев е агент на ДС, съдържател на явочна квартира в Димитровград с псевдоним "Роза".
Как пък няма един случаен, един без връзка със службите или партията – майка, един без близък роднина – комунистически функционер? И как симпатизантите на "градската десница" не се отвратиха от бекграунда на своите вождове, как изобщо допуснаха точно тези хора да ги представляват публично и да се коалират с БСП? Защо гласуват за комунисти? Защо не се прочистиха вътрешно?
Всичко това е така, защото единствени в бившия соцлагер отказахме да приемем Закон за лустрацията. Само по тази причина бивши и настоящи ченгета, фризирани на демократи, раздават акъл от медиите и партийните централи и ни поучават как да живеем. 32 години по-късно „Покаяние“-то на Тенгиз Абуладзе не се е случило и да, нашият път не води към Храма.
