За дребните неща, които правят човека политик
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Депутатите от 41-то Народно събрание се наредиха на опашката на безработните, съобщиха всички медии миналата седмица. Малко брадяса тази новина, но то е щото ние не можахме да стигнем до единодушие. От една страна, от друга страна, от трета страна… Знаете как става. От една страна и депутатите са хора. От друга страна, докато са в НС, много от тях не се държат точно като хора… От трета страна, отделни депутати показаха качества и е добре да получат възможности за кариерно развитие в политиката, а други, повечето, трябва немедлено да бъдат върнати там, откъдето са ги взели… И от тук нататък да не им се позволява да правят нищо друго, свързано с избирателни бюлетини, освен самолетчета…
Може би разговорът трябва да започне точно от това: От къде ги вземаме? Как рекрутираме политическия си елит? (Щото депутатите, колкото и да не ви се вярва, са част от него.) Какви са механизмите на подбор и номиниране? Дали не са същите, които Змей Горянин е описал преди много, много години:
“От малък още лъжеше за трима
и глупостта му беше несравнима,
от мързел не научи занаят,
та затова – избран бе депутат.”
3 март 2011 г. Николай Коцев, депутат и областен шеф на ГЕРБ, честити празника на съгражданите си: „Преди 500 г. сме се освободили от турско робство (1)... Преди 500 г. сме се освободили от турско робство (2), а сега смятам, че трябва да се освободим от оковите…”
Николай Рашев, депутат от ГЕРБ: „Честит 3 март. Преди 500 и повече години България се освободи от турско робство…”
Мисля, че няма да е пресилено, ако кажа, че става дума не просто за невежество, а за сериозна ментална ретардация.
Коцев се оплете нещо в далавери ли, в кадруване около АЕЦ-а ли, не се разбра и беше върнат на Враца. Но инж. Рашев си изкара мандата и сега вероятно е един от тези, които се регистрират на борсата… Вероятно в компанията на г-жа Снежана Дукова, дето ни обясняваше, че вотът на доверие е „високорефлективен демократичен инструмент” и говореше за „свършената законодателна продуктивност на ГЕРБ…” и още много такива тинтири-минтири. Та казвам, че и г-жа Дукова сигурно е на борсата за безработни, но не казвам, че е незаслужено… Още много мога да изреждам депутати и заслугите им, но и без това е ясно, че депутатското ни войнство се рекрутира на абсолютно случаен принцип. Което едва ли ще скандализирало някого, особено след признанието на премиера, че намира министрите си по кръстовищата...
Но то не е някое ново явление, та да се чудим. В началото на демокрацията имах случай да се запозная с една госпожа в родния Пазарджик. По-късно с изумление разбрах, че е станала депутат. Всъщност, трябва да ви разкажа цялата история, иначе няма да разберете какво имам предвид. Разказал съм я подробно в първата си книга. Става дума за „Портокаловата афера” на д-р Филипов. Тогава той беше още млад доктор. Ако ви е интересно, ще кажа, че ние с Бойко Борисов в една година сме станали доктори – 1990. Аз по политология, той по физкултурни науки. Не по психология, както някои се заблуждават. Та през 90-та година младият д-р Филипов внесе два тира портокали. Те бяха с квоти, но за квотите отговаряше Минко Герджиков, с който заедно бяхме учили английски в ИЧС. Та Минко ми даде квота за пет тира.
Като закарах портокалите в търговската си база в Пазарджик (мазето, де…) кумът ми, ортак в аферата, доведе една женица. Дай, вика, да я турим да продава на една сергия, че са умрели гладни дома им, скъсани са, вика, като Самарското знаме. Както и да е. Мина и замина портокаловата афера, със зор си извадих парите и накярих 60 кила портокалова ракия. Щото гръцките ми контрагенти (мамка им византийска!) ми бяха турили бая гнили... Накрая докторът безславно се върна да обучава младите келешчета в СУ. А госпожата, дето продаваше на сергията, стана депутатка от СДС. И, казват, си надвила на масрафа…
Между другото, супер ракия стана. То от всичко става, ако човек е мурафетлия. Дето викаше Остап, „Даже от най-обикновена табуретка може да се свари ракия. Някои обичат табуретковица.” Чак от табуретка не съм опитвал, но при РСО-то (Развито социалистическо общество) в началото на 80-те г. съм варил от домати. На село домати да искаш. Като сложиш захар става шльокавица като слънце. И си мирише на мезе… А пъпешанката какво бижу е! И от дини съм варил. И от дуди става. От мушмули също съм варил, но тя малко прави констипация. С една дума, няма да е преувеличено, ако кажа, че една голяма част от дисертацията си по политически науки под казана съм я писал. Честно, да пукна, ако ви лъжа! Само за едно нещо ми е мъка. От магарешки тръни не можах да опитам. Просто тая мода дойде в Пазарджик доста по-късно, с напредването на демокрацията. Разправят, че освен другите си качества, лекувала и еректилна дисфункция.
Леле, как се отплеснах…
За какво говорехме? А, за депутатите. Медиите раздухаха случая, та да направят скомина на народа. Ето ги тия, срещу които сме се дигнали на протести, ще си изпотрошат краката, да не изпуснат някой лев. На народът верно му се зловиди, дето тия омразници ще взимат по 1200 лв. помощ за безработни. Милиони работещи получават наполовината…
Сложен народ сме ние българите. Всички се раждаме с маймунския синдром. Нали знаете, като стои маймуната под дървото и като гледа нагоре, вижда само задници. И ние тъй.
Но пък, от друга страна, издигането у нас има своя специфика. Българинът като стане депутат и минава в друго качество. Сменя счупената си вектра с парламентарен мерджан, абитуриентския костюм с "Ерменджилдо Дзеня" (който му стои като поръчан по интернет, ама кой ти гледа!), боб чорбата и малебито със супа от броколи и крем брюле, мачкания вестник с гръцки тоалет папир… Изобщо настъпват цялостни промени в неговия бит и душевност. В душевността не толкова…
Вднъж избрани, депутатите ни (а и политиците изобщо), придобиват склонност към самоизмама в голям мащаб. Почват да вярват, че без тях родината… Всъщност, както казва Джеръми Паксман, те това качество си го имат по условие. Един английски психиатър, който имал в „хербария” си доста политици, обобщава водещото в психиката им: „Те страдат от неудържим стремеж към признание и почести, но за съжаление нямат никакъв забележим талант, с който биха могли да ги получат.” На запад това в повечето случаи е водещата мотивация – червейчето, дето гризе отвътре душата на политика… Докато у нас най-често има и друга (или само друга) мотивация – да си пооправиш положението.
Сашо Йорданов, широко известен син лидер от годините на седесарията, след като му изтече посланическият мандат, се върна на преддемократичното си поприще в Института по литература на БАН. Добре, вика, че като посланик «заделих някой лев». Заплатите в БАН са мизерни, но за сметка на това не ги плащат редовно... "Хората, които влязохме в политиката в онези години, бяхме идеалисти... Ние сме ужасно бедни хора, това е истината."
Е, нали все някой трябва да е и беден, ако бяхме всичките богати щяхме да сме Люксембург. Наистина има депутати, които излизат от парламента по-бедни, отколкото са влезли. Не мога да ви кажа колко са. Ще ми се, заради бъдещето на тоя народ, да вярвам, че не са малко, но нещо в мен не позволява...
Но Сашо все пак е добре. Колкото и дървена да е професията литературен критик, гладен може да ходи, но от глад няма да умре, дет’ викаше Странджата. Щото то какви случаи с идеалисти има... Имаше един Сашо Стоянов, депутат от СДС в три парламента, по едно време беше принуден да се прехранва с миене на вагони... Ами известната телевизионна журналистка Клара Маринова? Последно, когато чух за нея, тъкмо й беше фалирало магазинчето за китайски стоки на базара в Дупница...
Една част от депутатите си дават сметка, че хората не ги обичат. “Народът, казваше любимецът на днешните 60-годишни Ламбо, приема депутатите като 240 боклука, но не е така!” Лично ние никога не сме мислили, че са точно 240. Винаги има и няколко други, които развалят цялостното впечатление.
Истината обаче изисква да кажем, че доста от депутатите от мнозинството се компрометираха по линия на глупост, но относително най-малко бяха заподозрени в корупция. Корупцията на оттеглилата се власт беше по върховете, където трудно се вижда, а пък когато се види, трудно се вярва... Селският цар и неговите приближени полагаха големи усилия да държат депутатите далеч от баницата. А разкриеше ли се, че някой си е облажил пръстчетата, го жертваха без колебание. Масата трябваше да създава видимост на морална чистота, поне доколкото е възможно. Затова през 2010 г., ако не се лъжа, имаше малък бунт в ПГ на ГЕРБ. 12 депутати отишли при Бойко и му се оплакали, че от много работа в НС не могат да си гледат бизнеса и поискали да ги освободи. Те явно са си представяли служенето на народа под формата на чувал с пари, който ги чака на входа на НС… Ама не стана така и се наложи да ядат от готовите. А човек като яде готови пари и го боли корем. Каква я мислеха, каква излее…
Ние много сме размишлявали по темата що така се променя българинът, като дойде на власт. И мислим, че открихме защо. На българския политик служебната му кола е десет пъти по-добра от личната (на входа на политиката, де, щото след това нещата се обръщат), а любовницата - три пъти по-млада и хубава от жена му. Роден е в прованса, но пъпът му е хвърлен в София. Сега, като е в голямата политика, по-често го черпят, докато преди и той трябваше да се бърка. Сега му дават всичко, което му принадлежи по право, а по-рано, макар че пак му е принадлежало, не са му го давали. Е такива дребни неща, ама те правят човека политик.
