Александър Симов в ПИК и "Ретро": Защо „Възраждане“ няма да бие БСП
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Само преди десетина дни страната беше подложена на истинска бомбардировка от социологически проучвания. Повечето от тях бяха отразени с много гръмки заглавия, а медиите (всяка според вкуса си и паричните потоци) забелязаха различни акценти в тях. Някои триумфално обявиха, че ГЕРБ се завръщат като първа политическа сила.
Уви, „победителите“ не показаха да са много радостни от този резултат, защото техните проблеми продължават да им висят като корабна котва. ГЕРБ са в абсолютна изолация и да влезеш в открита коалиция с тях е все едно да тръгнеш без защитен костюм из руините на взривена ядрена централа. Заради това резултатите сигурно са ги поласкали, но едва ли са разчели в тях нещо твърде окуражително. ГЕРБ са първи, но нямат никакви приятели. Трудно е да си грозното пате на квартала, с което никой не иска да си играе.
Другата сензация бе отразена още по-шумно – според част от проучванията „Възраждане“ вече минава БСП и е на път да вземе третото място при следващи избори. Трудно ми е да кажа дали това е вярно или не най-малкото, защото тази социология не е окончателна. Всеки специалист ще ви признае, че проучванията са просто моментна снимка на настроенията, които утре вече може да са съвсем различни в зависимост от политическите ветрове и настроения.
Но при всички случаи БСП има за какво да се замисля, защото възходът на „Възраждане“ е реален и партия, която доскоро не беше ясно дали ще успее да прекрачи границите на парламента, проявява стабилен и траен възход. Според анализаторите този скок се дължи на откраднати гласове от БСП и от ИТН. За целите на този анализ ще оставим ИТН в пълен покой, но си струва да се заровим в това дали БСП има проблем с партия, която официално се опитва да открадне електората ѝ отляво.
Истината е, че позицията на левицата никак не е лесна. БСП стана част от най-пъстрото и екзотично правителство от началото на прехода, което не получи толерантност дори от 25 секунди. Още от първите мигове управлението беше залято от наследените от ГЕРБ кризи, от инфлацията, която като треска се разпространи из цяла Европа, а за капак войната в Украйна буквално изстърга и последните остатъци от търпение у хората.
И всичко това се стовари на гърба на кабинет, в който участват толкова разнородни партии, част от тях исторически врагове в най-дълбоките и тежки години на прехода. В такава комбинация най-важното нещо е изкуството на компромиса, фината настройка на толкова много различни интереси, че понякога изглежда, че постигането на мир в Близкия изток ще е по-лесно от постигането на съгласие за шеф на БНБ например. Ясно е, че всяка формация ще плати своята цена заради това, че участва в толкова кризисно и медийно атакувано управление.
И точно тук факторът „война“ допълнително прецака всички сметки. Защото в ситуация на крайно разделение хората вече отказват да мислят обемно и обективно. Политиката се разделя на племена, на фен групички, които не искат да разговарят с никой извън своя кръг. Така компромисите остават недооценени. Политиката на съчетаване на интереси бива намразена. А преговорите в коалиционен формат започват да изглеждат като тайна договорка, като някакво място, където националните интереси биват разиграни на хазарт. В ситуация, в която никой никого не слуша, никой никого не иска да разбере, партиите в управлението можеха да бъдат чути единствено с поставянето на прословутите „червени линии“, които бележат компромисите, невъзможни за понасяне. Само че тази техника не помага, а влошава нещата допълнително. Защото всеки компромис, който е само на сантиметри от червената линия, започва да изглежда като лавиране, като шикалкаване и лъжа.
Точно така върху БСП се стовариха редица несправедливи обвинения, че е предала позицията си за това, че никакво оръжие не трябва да бъде давано за Украйна. Фактът, че това наистина е така и че България само ще ремонтира военна техника, ако изобщо се наложи да го направи, изобщо не беше отбелязан. Именно в такива ситуации „Възраждане“ трупа политически мускули, защото те нямат спирачки, когато трябва да защитават дори и най-крайните тези. В ситуация на върховна поляризация точно това върви.
Въпреки това обаче смятам, че на този етап БСП трябва да си отбележи този процес, но не и да се притеснява твърде много от него. Най-малкото, защото изборите са още в далечината и не е ясно кога ще бъдат и второ, в ситуация на предизборна кампания ще е съвсем различно. Тогава ще се прави равносметка за свършеното в управлението, за социалния бюджет, за мерките, за социалната защита, която правителството осигури на огромно количество от български граждани, и то точно в окото на кризата. Символична акция като свалянето на украинското знаме носи своята политическа сила, но трезвият поглед веднага ще забележи, че това е само символна акция. Нищо повече.
Нещо като еквивалент на захарния памук. Това е битката между реален участник в управлението и политическа сила на гръмките послания, но без реален ефект. Смятам, че в зависимост от това кога ще са изборите, изходът от тази битка може да има съвсем различен резултат. Не един и два пъти сме виждали социологически пеперуди да хвърчат високо в небето, но след това на реалното гласуване да спихват сериозно.
Всъщност за възхода и политическия адреналин на „Възраждане“ има и друга причина. Емоционално-медийният диктат, който беше наложен в България по повод на войната в Украйна, придоби сатирични и карикатурни измерения. В един момент се оказа, че всеки, който се отличава с 0,2 градуса от мнението на мейнстрийма, е путинист, агент на Кремъл, подмолен евразиец и прикрит фен на Анна Курникова. Така „елитът на нацията“, узурпирал всички медийни канали като терористи, които държат заложници, сами всеки миг произвеждат своята осъзната опозиция. С очите си видях хора, които бяха просто гневни и много ядосани буквално за два месеца да стават осъзната опозиция на ЕС и НАТО. И всичко това се случи в биохимичната лаборатория на върховната тъпотия на умнокрасивитета. За това осъзнаване не е виновна руската пропаганда, в него няма намесени хибридни технологии и фейк новини, нито пък прикрити агенти на Москва, които шушукат в тъмното.
Тези опозиционни хора бяха произведени от неспирната медийна пропаганда, от нетърпимостта към това човек да се опита да си обясни причините за войната, от опита всяка различна позиция да бъде екзекутирана предварително и премахната от общественото пространство. Всички трябваше да вярваме в това, че Владимир Путин е полудял от своята безгранична власт и една сутрин се е събудил и защото не се е сетил да прави нищо по-добро, е нахлул в Украйна. Това твърдение сигурно носи елемент на романтична поезия, но истината е, че то не обяснява абсолютно нищо, не изяснява причините за конфликта и най-важното – не съдържа в себе си дори малка част от идеята за постигането на мир. И какво прави човек, който не приема този подход? Какво се случва в него, след като той е притиснат до стената, оставен без глас, заглушен и дори посочен с пръст като предател и чужд агент. Ами осъзнава се. Ядосва се. Гневи се страхотно и започва да търси други, които мислят като него. Ето защо аз не бих се успокоявал от социологическите проучвания, които градските елитаристи си подмятат из виртуалните стени като хапче с екстази – че над 60 на сто от хората били в подкрепа на ЕС.
Съвсем не искам да кажа, че това не е вярно, но повечето гневни и новопосветени фенове на „Възраждане“, които познавам, също не са антиевропейски настроени. Опитът цялата тази партия да бъде описана като „антиевропейска“ е толкова посредствен и псевдонаучен, че чак плаши със своята подлост. Да не говорим за любимия спорт на градските либерали да хейтят всеки постинг на Костадин Костадинов в социалните мрежи. Те така и не разбират, че всеки техен коментар ражда негови фенове.
Тяхната омраза е хранителната среда за растежа на „Възраждане“, защото за много хора не Костадинов, а именно градското дясно е основният носител на зло в страната. При това основен носител на зло, който все е невинен, който все уж е носител на модерните ценности, а пък всеки път стига до под кривата круша. Понякога си мисля, че всъщност основната битка на Костадинов не е с БСП, тя е точно с „Демократична България“. Защото все още не вярвам, че той може да бие БСП, но виж ДБ отдавна ги е съкрушил. И то с много.
