АМАН ОТ МЕЛОДРАМИ! За кожата на една репортерка от Нова. И за кожите на Георги Стоев и Ани Заркова
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Българската журналистика трябва да спре да занимава хората със себе си. И да излезе от образа на Паниковски.
„Помощ, бият ни…”
Онзи ден някакъв цингой, пишман лидер на махленска партийка, заплаши по телефона репортерката Вероника от Нова телевизия. Последваха кански стенания до Бога, героични пози, декларации от всевъзможни синекурни организации за „защита на свободното слово”, гневни реакции на политици… Целият стилистичен ресурс на обществената мелодрама бе активиран в саморекламата на журналистите от Нова, които обичат да се превъплъщават в ролята на страдалци.
Сега ли се сетихте, че мангалите плашат, кълнат, бият? Какво да кажат таксиметровите шофьори, полицаите или лекарите от „Бърза помощ”? Те са всекидневен обект на агресия от малцинствата, докато изпълняват служебните си задължения в многобройните цигански гета из държавата.
Трябваше да просъскат в слушалката на репортерката Вероника ли, че да се възмутите? И премиерът днес да се обяснява в ефира на Нова и да обещава „подкрепа”. Репортерката Вероника по-важна ли е от редовия български лекар?
Журналистите по-специални хора ли са, трябва ли да бъдат третирани различно от властта, какви привилегии им се полагат? Трябва ли да изграждаме паралелна каста от недосегаеми или професии с луксозен социален статус?
Народът го е казал просто и гениално: която мома не искат да я щипят, да не се хваща на хорото. И още: боиш ли се от мечки, не влизай в гората.
А иначе в България наистина има пострадали заради словото си.
Георги Стоев бе разстрелян насред София. Убиха го героите на книгите му – политици, бизнесмени и мутри.
Малцина се загрижиха за него тогава, а днес всички го забравиха. Забравиха и да питат какво се случи с разследването на убийството му, защо няма виновен.
Ани Заркова бе обезобразена със сярна киселина, пак в центъра на София. Осъдени няма.
Нескромно казано – взривиха офиса на издателството ми „Милениум” и на колегите от вестник „Галерия”. По онова време премиерът не ни защити в никое телевизионно студио, не изказа даже капчица съчувствие на тежко ранения нощен пазач. Журналистическите организации не скочиха да ни подкрепят с декларации. Медиите на Пеевски и Бареков внушаваха, че сами сме си сложили бомбата.
Отново нескромно: заедно с колегите ми от „Уикенд” Мартин Радославов и Димитър Златков сме единствените български журналисти, официално признати като жертви и обект на разработка на специалните служби – прословутото дело „Галерия”.
Застъпи ли се тогава някой за нас? Пророни ли поне една, макар и бутафорна сълза, за драгоценните ни кожи? Или ни минаха в графата „е, да мрат жълтурите, да ги мачкат, тия не са журналисти”…
И стигаме до ключовия момент в сюжета. Конюнктурата реве с цяло гърло в защита само на „добрите” и „правилни” медии. На „нашите”, ония от мейнстрийма и по възможност от големите телевизии Би Ти Ви и Нова. Останалите – кучета ни яли, цигани ни псували, ченгета ни следели, мутри ни взривявали…
Кой добър, кой лош, времето ще покаже. Засега е важно българската журналистика да се отърси от героичната поза и да започне да си върши работата без да мрънка. Иначе системно лъганата от политиците публика ще отвърне поглед от нея.
