Десните партии не откриха рецепта за политическо сътрудничество
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Лидерството в дясното политическо пространство трябва да се превърне в част от една нова политическа култура. Дясната политика е индивидуалистична, доколкото е насочена към разширяването на възможностите пред всеки отделен човек да прави своя избор и да носи отговорност за живота си. За разлика от лявата политическа мисъл, която приема, че човекът винаги се нуждае от държавата и решаването на проблемите му преминава през колективистични подходи, вдясно лидерството е много по-трудно. Това е урок, който десните партии в България учат мъчително бавно и често са готови да се откажат от наученото.
Модернизацията на дясната политика отне много повече време и усилия, отколкото бе необходимо. Преходът от антикомунизъм към дясна политика все още не е завършил, въпреки че архитектурата на десницата придобива все по-ясни очертания. Една от причините е липсата на модерно лидерство, което да преодолее рефлексите на миналото.
Появата на ГЕРБ съществено промени пространството на дясната политика в България. Партията на Борисов се позиционира в център -дясно, измествайки СДС от позицията, която той така и не успя да заеме след създаването на ДСБ. СДС продължи да се противопоставя на ДСБ вместо да се позиционира спрямо тази по-консервативна политическа заявка. ГЕРБ все повече придобива характеристиките на народна партия в българските условия, докато либералната десница почти напълно изгуби подкрепа.
Решителната победа над БСП през 2009 г. промени радикално политическата картина, в която се формираше дясната политика след началото на промените. ГЕРБ успя да заеме дясно - центристкото пространство, изтегляйки десницата към центъра. Синята коалиция бе формула, която трябваше да осигури временно равновесие, от което постепенно да кристализира новата основа на традиционната десница. Разрушаването на Синята коалиция се отрази пагубно върху СДС и ограничи до минимум възможностите за формирането на дясна политика вдясно от ГЕРБ.
Неосъзнатият натиск към обединение вдясно доведе до създаването на Реформаторския блок, който на свой ред трябва да извърви пътя, по който мина СДС през 90-те години. Но независимо от всички компромиси въпросът за лидерството вдясно продължава да се възприема като борба за председателския пост на някакъв неясен съюз от политически формации. Дългоочакваната политическа иновация вдясно не се случи. Никой не би могъл да очаква подобна политическа иновация вляво, поне докато съюзите около БСП имат за цел преди всичко противопоставянето срещу нормализацията на лявото пространство. Именно затова лидерския проблем вдясно продължава да тежи на цялата политическа система.
Политическите партии продължават да се строят по един и същи начин – като централизирани пирамиди, превръщащи местните си структури в изпълнителни органи на централните решения. Всичко това се вижда още по-ясно в навечерието на местни избори. Съвременната дясна политика предполага в много по-голяма степен промяна в организационните принципи на една политическа партия. Преди всичко това означава предоставяне на по-голяма самостоятелност на местните структури и лидерство, което се изразява в ефективно координиране на усилията към постигане на определени политически цели.
Дясната политика винаги се е ползвала с по-висока подкрепа в българските условия. Липсата на организационен модел и ефективно политическо лидерство ограничава реалните възможности пред десните партии в България. Стремейки се към доминираща позиция спрямо цялото дясно пространство, десните партии не развиха умение за ефективно сътрудничество. Това е различен политически дизайн, при който всяка формация работи активно със собствените си избиратели, но координира действията си и се стреми към партньорство с останалите партии. Докато това не се превърне в устойчив модел на политическо поведение вдясно, въпросът за лидерството ще продължи да се подменя с борба за председателски пост.
Има пространство за умерено консервативен политически проект, който да привлече отново и да консолидира избирателите на традиционната десница. Подобен политически субект – партия или коалиция от партии, би могъл ефективно да си взаимодейства с ГЕРБ, без да губи собствената си политическа идентичност. РБ възпроизведе безплодния дебат за председателския пост, вместо да консолидира политическата енергия, която получи от своите избиратели през 2014 година. Това може да коства на Блока слабо представяне на местните избори, което на свой ред ще затрудни работата на министрите му. Формално единната регистрация за местния вот не решава проблема за липсата на работещ модел на политическо сътрудничество.
Лидерството не е инстинктивно следване на доминиращите обществени настроения. Лидерството формира политическите предпочитания на избирателите и разширява подкрепата за определени политически решения. Именно затова, проблемът не е и никога не е бил в това дали Радан Кънев или Меглена Кунева ще бъде председател на РБ. Самото формулиране на подобен председателски спор показва липсата на ефективно политическо лидерство. То не се свежда до практически умения за ръководене, а изисква ясна политическа визия и капацитет за разширяване на политическата подкрепа за нейната реализация.
Докато подобна визия и преди всичко воля за разширяване на политическата подкрепа липсва, лидерството ще продължи да бъде подменяно със спорове за това чие мнение е по-важно и кой е предпочитания партньор за ГЕРБ.
