Божидар Димитров е продължението на Бойко в историята. Реакция на сполетялото ни безродие
Може да е мистификатор, субкултурен феномен, но го предпочитам пред нихилистите-безродници от кръга „Сорос"
Последвайте ни в Google News Showcase
Божидар Димитров е субкултурен феномен.
Божидар Димитров е персонифициран контрапункт на националния нихилизъм, на соросоидния прочит на българската история.
Кое от двете твърдения е вярно?
Не се наемам да съдя. При всички случаи без колорити като Божидар профанизираната ни публична среда съвсем ще доскучее.
Вече повече от 20 години, за зло или добро, Божидар Димитров е най-известният български историк. Нещо повече, той е шоуменът на историографията, раказвач на приказки, митоборец и митоман едновременно.
Може да се каже, че в историята Божидар е онова, което е Бойко в политиката. „Народният” професор, проговорил на уличен език и овеществил миражите на тълпата.
Важно е да отбележим, че подобно явление няма как да се измерва само с естетически критерии. Това не е въпрос на вкус, а на неизбежност.
Божидар Димитров нямаше как да не се появи, след като официалната политическа конюнктура на тъй наречения „български преход” маркира с негативен знак понятието патриотизъм. След като в учебната програма замениха „турското робство” с „османско присъствие”. След като се усъмниха, че е имало Баташко клане. След като нарекоха Трети март „руски празник”. След като заговориха за „македонска нация”.
Божидар Димитров е реакция на сполетялото ни безродие, поне в мисловните селения на обикновените хора. Някога подобна роля играеше Николай Хайтов, също обругаван като „интелектуалец-бизнесмен” от глашатаите на „Отворено общество”.
Обезвереният и обезкоренен българин има нужда от подобна опора – макар сълзливо-сантиментална и граничеща с шарлатанията и врачеството.
„Живата” вода и „вампирите от Созопол”, разбира се, са дивотия, но пък коя друга персона или ведомство са си мръднали пръста за културния ни туризъм в последните 25 години? Божидар звучи като Барон Мюнхаузен, само че работи със сърце и прегръща каузи, от които България печели.
Книгите му се разпродадоха в многохилядни тиражи и заедно с „Хрониките” на Стефан Цанев свършиха много повече работа за патриотичното възпитание и ограмотяване на младите, отколкото всички съвременни учебници по история, взети заедно.
Днес един безпринципен сбириток от стипендианти на американски фондации иска пенсионирането му от НИМ. Срамял НИМ, петнял музейното дело…
Истината е друга. Колкото и да не им харесва, именно Божидар Димитров изпълни със съдържание институцията НИМ. Отведе я от чисто кабинетния свят и я въплъти в пространството на делата.
Спомнете си само километричните опашки пред ръкописа на „История славянобългарска” в края на 90-те. Костов и Петър Стоянов решиха да я върнат на гърците, а шефът на НИМ организира поклонение пред светинята във фоайетата на музея. Това е един от редките мигове на всенароден катарзис, който донякъде дължим и на Божидар Димитров.
Да не издигаме паметник приживе, защото и греховете му не са малко. Като онзи с досадното фукане, че е работил за Държавна сигурност. Или с прехвърчането от цвят на цвят и от партия в партия.
Само че ако трябва да избирам между мистификатора-патриот Божидар Димитров и нихилистите-българофоби от кръга „Сорос”, няма да се колебая. Настоящето е достатъчно пошло, бъдещето – достатъчно неясно, тъй че нека се отдадем на красивите басни за славното ни минало.
