Последвайте ни в Google News Showcase
Изходът от мрачното Средновековие и пътят към модерния свят, базиран на уважението към личността и нейните права, е неизменно свързан с отделянето на религията от държавата. С процеса на секуларизация на политиката, управлението и обществения живот.
С други думи, съвременната държава и общество са светски. Никое вероизповедание не може да поставя знак за тъждество между себе си и държавата и обществото. Без значение дали става дума за религия, изповядвана от мнозинството от народа или от по-малки социални групи. Управлението трябва да се осъществява без намеса от страна на религията.
Тази концепция е в основата на съвременната държавност от Ванкувър до Владивосток. Това е така не защото в самите религии има нещо лошо, напротив! А защото над всичко е свещеното право на личността свободно да изповядва определени религиозни убеждения или пък да не признава религиите и да има атеистични разбирания.
И, следователно, никоя църковна институция не може да изисква от всички граждани да спазват нейните канони, порядки и традиции. Това се отнася както до системата на държавното управление, така и до образованието, културата и всички останали сфери на обществения живот. Светският характер на държавата е закрепен и в Конституцията на Република България и последователно разгърнат в Закона за вероизповеданията от 2002 г. Сред фундаменталните начала в нашия Основен закон са отделянето на религията от държавата и равнопоставеността на всички вероизповедания (чл. 13).
Нито държавата може да се меси в автономните дела на църквата, нито самата църква, която и да е тя, може да се меси в реда на държавното управление и да изисква този ред да се съобразява с нейните стриктни канони и порядки. На конституционно ниво е признат историческият факт, който съставлява и съвременна реалност, че православието е традиционната религия в България. Но, както е известно, от това не следват никакви привилегии за Българската православна църква, която няма статут на официална или държавна църква, какъвто би бил несъвместим със съвременните понятия за свобода на личността и демокрация.
Припомням тези азбучни положения по повод появилите се тук и там интерпретации на изявеното от Светия синод на Българската православна църква желание за по-активно участие в законодателния процес. Дебело трябва да се подчертае, че участието на БПЦ в обсъждането на законопроектите в Народното събрание е добра практика. Нейното начало се сложи главно след 2001 г. Затова високо трябва да се оцени волята на Светия синод на БПЦ да допринася към обществената дискусия по важни законопроекти със свои становища и позиции. Прочее, това имат право да сторят и всички останали вероизповедания. За съжаление, през последните години Народното събрание в известна степен неглижира тази добра воля на православните ни архиереи.
От това страдат преди всичко обществените обсъждания на законодателните проекти. Защото без съмнение отношението на най-голямата религиозна институция у нас трябва да се знае и когато е уместно от гледище на обществения интерес – да се взема предвид.
В същото време обаче, добре е да се отчита, че никое вероизповедание, включително Българската православна църква, не бива да очаква, че подобно участие може да се превърне в трансмисия за включване на техни канонични постулати и вероизповедни практики в законодателството. Светският характер на държавата, в т.ч. на образователната система, е конституционен принцип от най-висше естество.
Той е своеобразен "канон" на демократичното устройство на България и всички съвременни държави. Казано е в Светото писание – "...кесаревото кесарю, а Божието Богу" (Мат. 22:21; Ср. и Марк. 12:17). Нещо повече, Конституцията въздига в изричен дълг на българската държава "да съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различни вероизповедания, както и между вярващи и невярващи" (чл. 37). Пак там, е обявена за ненакърнима свободата на всеки човек да избира вероизповедание и да има религиозни или атеистични възгледи.
Църквите могат да изразяват своите ценностни разбирания за едни или други аспекти на обществения живот или образованието, но не могат да налагат на гражданите тези свои разбирания чрез законодателството и административните практики на държавата, които трябва да почиват на общопризнатите разбирания за добро и зло, за справедливо и несправедливо. И заедно с това да уважават разбиранията и традициите на всички граждани, независимо от техните религиозни или атеистични убеждения.
Обществото ни е многообразно, като всяко съвременно общество. В него нито една религия няма монопол, а тъкмо обратното – трябва да се респектират правата и традициите на всички. Хората са равни по достойнство и права, а равенството пред закона е гарантирано от Конституцията и не се допускат ограничения на правата на етническа, религиозна и прочие основа (чл. 6). Ще дам конкретен пример, който в последно време онагледи тези безспорни конституционно правни постановки. И особено принципа за отделеност на църквата от държавата, който има двояко значение – ненамеса на държавата в БПЦ, но и ненамеса на БПЦ в суверенните държавни дела.
Църквата има своето право да изрази публично отношение към съдържанието на матурите, включително да критикува включването на определени въпроси в изпитните програми. Но нито БПЦ, нито което и да е друго вероизповедание има право да изисква императивно от държавата да променя свои съобразени с Конституцията дейности и законодателни актове, само защото те не съответстват на определени религиозни канони. И това е така поради простия факт, че държавата е на всички граждани, а не на отделна църква, независимо от това дали тази църква обединява мнозинството или само малка група хора.
Държавата, прочее, е и на атеистите, както изрично повелява конституционната норма. И в този ред на мисли, добре е БПЦ въобще да осмисли по-добре своето отношение към висшите държавници. Защото е доста тънка границата между показното и конюнктурно толериране на този или онзи политик, който временно заема висш държавен пост и реалното уважение към държавността. В резюме, има ли проблем в искането на БПЦ да участва в законодателния процес? Не, това е похвална активност.
Но! Гласът на БПЦ трябва да се чува по законодателните въпроси, обаче държавата трябва да се вслушва не само в него, а и във всички останали общности и организации, за да намери най-добрия баланс от гледище на обществения интерес. /БГНЕС -------------- Борислав Цеков, юрист, основател на Института за модерна политика, автор и вносител на действащия Закон за вероизповеданията, който допринесе за прекратяване на разкола в Българската православна църква.
