ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Проблемът в отношенията ЕС-Турция не е в успеха по спасяване на сделката за бежанците; той е много по-дълбок. По разбираеми причини никога не съм била поддръжник на пълноправното членство на Турция в Европейския съюз.
На първо място аз съм човек реалист и никога не съм и помисляла, че това ще се случи някога. На второ място мисля, че Турция не е част от „Европа“, каквото и да значи това. Винаги съм мислила, че вид „специални отношения“ би бил най-доброто определение на сегашните и бъдещи отношения между ЕС и Турция. Въпреки това никога не съм мислила и че Турция ще бъде по-добре без близки отношения с ЕС и със Запада като цяло; напротив, не е нито реалистично, нито желателно (от гледна точка на връзката с универсалните ценности на демокрацията) да се отслабват близките връзки с ЕС и Запада като цяло.
Проблемът днес е, че Турция започна да обръща гърба си към ЕС и Запада като цяло и това не е само въпрос на промяна във външната политика. Това, което е по-лошо, е, че универсалните ценности на демокрацията и свободите започнаха да бъдат определяни като „западни ценности“, които са чужди на „турската култура и история“. Това означава, че влошаването на отношенията между Турция и ЕС е въпрос на нарастващата антизападна тенденция като аспект на възхода на авторитарната политика, а не е просто въпрос на външната политика.
Наскоро президентът Реджеп Тайип Ердоган обяви, че „нашият път и техният път са различни“, имайки предвид отношенията с ЕС и проблемите, отнасящи се до бежанската сделка. Неговите думи отразиха скептицизма му не само към Запада като цяло, но и към ценностите на демокрацията, свободите и човешките права, които са определени като „по същество западни“ от него и последователите му. Всъщност, като оставим настрана ислямизма и ултранационализма, привържениците на десните политики като цяло винаги са били много скептични към западния свят и неговите ценности, дори когато Турция беше убеден съюзник на Запада и представителите на десницата бяха твърди поддръжници на този съюз срещу „комунистите“.
САЩ винаги са били смятани като инструмент на ционисткото лоби, а Европа беше преценявана като съвременен вариант на кръстоносците и разрушителите на Османската империя /1299-1922 г./. Турският съюз със Запада винаги е бил брак по сметка и изглежда, че бракът върви към края си според ислямистките правила. Въпреки че е страна-членка на НАТО, и ден не минава без управниците на Турция и техните поддръжници да не обвинят САЩ и ЕС в подпомагане на „терористите от ПКК“ и „враговете на Турция“.
Днес обвиненията се отнасят най-вече до западната подкрепа за Партията демократичен съюз (PYD), която е свързана с Кюрдската работническа партия (ПКК), в Сирия. Все пак една стара идея е, че западняците подхранват семената на разкъсването на Турция с подкрепата си за кюрдската политика. Западни фондации и неправителствени организации отдавна са оценявани като продължение на работата на западните разузнавания за подриване на Турция.
Поради тази причина ние виждаме антизападно и свръхскептично обществено мнение, мобилизирано от политици. В действителност турският национализъм е изграден най-вече на антизападни чувства и дори светският национализъм не е пощаден. Не трябва да забравяме, че дори ултрапрозападният републиканизъм се основава на идеята за „западен въпреки Запада“. Това означава, че озападняването е било необходимо за постигане на съвременно ниво на цивилизация, но ние не трябва да забравяме националната борба, която е била водена срещу западните империалисти и продължаващата опасност.
Накратко ислямисткото управление може би няма да има никакви трудности при мобилизиране на дълбоко вкоренения скептицизъм по отношение на Запада и национализма като много удобни средства за постигане на своите цели. Особено в условията на въоръжения конфликт с ПКК атмосферата е много подходяща за убеждаване на хората, че Турция е изправена пред голяма заплаха. Това е стълб на сегашната политическа линия, че кюрдите са само пионки, а реалният враг е много по-силният западен свят или „враговете на исляма“ като цяло.
От тази гледна точна налице е опит да се попречи на Турция по нейния път към превръщане в глобална мюсюлманска сила и да се елиминира президента, след като той предизвиква мощния Запад. Мнозинството от населението на Турция е готово да приеме този аргумент и дори безвизовото пътуване в Европа не успя да се превърне в равнозначно искане.
И, накрая, турският президент е доказал, че е повече загрижен от екзекутирането на ислямистки лидер в Бангладеш, отколкото от сделката с ЕС. Засега свалянето от власт на премиера Ахмет Давутоглу без наистина убедителни аргументи в очите дори на последователите на управляващата партия е най-слабият момент от тази реторика, доколкото той не е някой, който може да бъде лесно обвинен, че е „пионка на враговете на Турция“.
Нурай Мерт, в. „Хюриет“
