Мутрите се върнаха и нахлуха във властта
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Можеш да дойдеш на власт с помощта на щикове. Но не можеш да управляваш, седейки само върху щикове“, предупреждава навремето Наполеон. А той знае какви ги говори. Защото говори от собствен опит.
Сетих се за Наполеон оня ден, когато на път към мястото на протеста в София се натъкнах на странна сценка. В най-високата част на ул. „Раковски“, с изглед към „Александър Невски“, имаше меле. Двадесетина потни, крайно изнервени и уплашени мотоциклетисти в полицейски униформи кръжаха като рояк разбунени стършели покрай лимузина с черни стъкла и син буркан на покрива. С помощта на крясъци, сирени и форсиране на двигатели се опитваха да избутат останалите участници в движението, за да преминат. Да, ама – задръстване. Краят на работния ден в София никак не е безболезнен откъм придвижване.
В крайна сметка кортежът излезе в лявото – насрещното – платно, където обаче се натъкна на идващ отсреща тролей. Опитаха се да се върнат вдясно, където се натъкнаха на неподвижна колона автомобили. Кряскаха, виеха и ръмжаха, а в отговор получаваха клаксони и средни пръсти, размахвани от прозорците на колите, отворени специално за тази цел.
Министър-председателят на Република България, човекът, който по Конституция има най-голямата власт в държавата – бягаше. Бягаше трескаво, панически, обкръжен само от личната си гвардия – като Наполеон от Москва. Паниката му бе заразила и полицаите, а гражданството отвръщаше с издевателска насмешка, без изобщо да бъде „страхувано“.
„Какво става?“ си помислих и погледнах надолу, към „Царя“ – да не би след кортежа на Орешарски да тича разярена тълпа, въоръжена с тояги, лопати и други подръчни средства, по израза на Константин Тренчев? Нямаше тълпа. Премиерът просто бягаше. После разбрах, че половин час по-рано го били притискали на излизане от изложба. Но в момента, в който аз се включих, не го гонеше никой. А той все пак бягаше...
Какво ли е, запитах се, да си министър-председател на цяла една държава, а да не можеш да се разходиш из нейната столица, без да се налага да бягаш? Как ли се чувстваш, след като си освиркван при всичките си опити да се появиш на публично място, където и да е било из държавата, поверена в твоите ръце? Какъв ли ти е животът, когато си стигнал дотам, да се чувстваш сигурно единствено в обкръжението на униформи – да седиш върху щикове?
Така не може да се управлява. Няма как да упражняваш публичната власт, ако не можеш да излезеш пред лицето на публиката. Кой ще се страхува от теб до степен да ти изпълнява заповедите, след като теб самият те е страх да излезеш на разходка по улицата?
Оттук нататък следват поредица от изводи за близкото ни бъдеще.
Най-невинният риск е, че ще спрат да се случват важни за живота на хората неща, защото цели системи на държавата ще блокират поради липсата на власт в правителството. Вече на много места не се получават заплати. Енергетиката е потънала и – запомнете това – в близко бъдеще ще започне да спира токът. Сметките, които плащаме към държавата и монополите й ще имат все по-малко общо с действителността. Колкото повече спират нещата – колкото повече властта напуска държавата – толкова повече ще се краде чрез и от държавата. И толкова повече неща ще спират.
Има и по-сериозни предстоящи събития. След като министър председателят няма реалната власт да управлява, страната постепенно ще става неуправляема. Със срива на авторитета на премиера се срива и авторитетът на властта като такава. И тя на всяка крачка ще се натъква или на пренебрежение (никой няма да прави онова, което тя иска), или на пряка съпротива.
Тези неща вече се виждат. Съпротива има навсякъде и особено срещу безхаберни нови началници, натрисани вместо добри стари. Затова например всички сътрудници на Института за розата подадоха оставки. Тях не ги е страх. Вече.
Затова властта ще се натъква на все по-остра съпротива срещу уволнението, например, на шефа на Комисията за лечение на деца д-р Александров. Всички замесени, особено родителите на децата, знаят, че министърката на здравето безочливо и примитивно лъже, че Александров е забавял лечение. Точно обратното – деца бяха лекувани единствено заради желязната воля, с която той преборваше идиотската бюрокрация и липсата на елементарна служебна грамотност, върлуващи из коридорите на институциите. И т.н.
Освен на съпротива отвън властта все повече ще се натъква на неподчинение отвътре. Министърът на аграрните дела вече се опита да отмени назначението на скандалния Петко Арнаудов за шеф на горите в Странджа – на планината, чието ликвидиране е целта на целия му съзнателен живот. Министърът се опита, но неговите подчинени отказаха. И той клекна. Арнаудов си има горите, които си е заплюл. Утре и други подразделения на държавата ще обявят – вече обявяват – независимост от своите шефове в София. Скоро ще забележите, например, как всякакви местни инспекции и дирекции ще угаждат на местните бандити, мутри и бейове в разрез с всички закони и разпореждания на правителството. Това вече се вижда там, където обикновено тези неща лъсват първи – ликвидирането на природата в частен интерес.
Властта се разпада, защото в нейния център има вакуум – един министър-председател, който бяга от гражданите си като Наполеон от руската зима. Но власт винаги има; тя просто се мести от едно място на друго. Освен към средните и долни нива на администрацията, които се превръщат в местни феодали и сатрапи, властта видимо се оттича и към „задкулисието“ – към онези, които ползват държавата не само, за да задигнат едни пари, но и скрити зад нейните институции си присвояват властта, която им е необходима, за да продължават да задигат едни пари.
Мутрите не само се върнаха, но и видимо подчиниха на своята воля партиите, заседаващи в Народното събрание. Нахлуха в най-висшата власт, законодателната. Опитват се да подчинят на себе си протеста около Народното събрание. А междувременно се оказа, че са се наместили и в най-висшата форма на съдебна власт, Конституционния съд.
Нахлуването е обяснението на въпроса защо Пеевски непрестанно се оказва най-важният човек в държавата – по-важен от правителство, закон, институции, партии. Всички институции на държавата и политиката са готови самите те да загинат под тежестта на обществения гняв, само и само Пеевски да получава онова, което иска. И БСП, и ДПС в момента сами, със своите треперещи от вълнение ръчички, затягат примката върху собствените си вратове, за да може Пеевски да остане законодател.
Това правят и съответните съдии от Конституционния съд. Изобщо не ги вълнува, че техните студенти ще им зададат въпроса „Кой?“. Просто не ходят на лекции. Крият се като Орешарски от данъкоплатци...
Крият се и главните политици на държавата, но затова пък намериха време да напишат въззванието, с което самият Пеевски се обърна към българския народ минути, след като излезе решението на Конституционния съд за неговото оставане в парламента. С този безпрецедентен в българската история документ Пеевски ни съобщава следното: връщам си властта върху вас и съм по-силен и по-страшен отвсякога; и нищо не можете да направите по въпроса, защото властта – това съм аз...
Ако България не беше член на НАТО и ЕС, веднага щеше да е ясно, какво да чакаме – преврат, щурмоваци и хайки по улиците, стадиони, пълни с противници на мама и син, концентрационни лагери и изстрели в нощта. И ликът на Пеевски, гледащ строго отвсякъде...
Преврат може и да не е възможен, но и животът в нормална държава е вече зад гърба ни. Власт вече няма. Има само сила, опакована в лъжи и цинизъм, разпръсната между бандити, мутри, олигарси, крадци, шмекери и тяхната политическа, административна и съдебна прислуга. На която продължаваме да плащаме заплатите, докато пред очите ни изчезват, потънали в техните и на приятелите им джобове: онзи милиард и половина, откраднат от здравеопазването от Симеон Дянков, станал заради заслугите си ректор на институт в Русия; онзи милиард, който правителството на бягащия Орешарски взе назаем; следващия милиард, който министрите ще вземат назаем...
Разпадането на държавната власт превръща всяка страна в неуправляема. Редът рухва и е заместен от насилие. Често се стига до граждански войни.
Това е основният риск, стоварен върху нас от бягащия Орешарски и триумфиращия Пеевски. Дали ще бъдем погребани под отломъците на разпада вече зависи само от това доколко устойчиви ще са гражданите в отстояването на демократичния ред. Сегашните политици – и управляващи, и опозиция – вече са ни предали. В техните планове за бъдещето, отношенията им с бандити и наказателни бригади (прикриващи се като банки, инспекторати, комисии, прокуратури или съдилища) са по-важни, отколкото – отношенията с гражданите. Те вече са в режим на насилие. Опитват се да управляват, седейки върху щикове.
Всички ни тласкат към разпад и насилие и само гражданите са способни да спрат това. Не е безнадеждно – вече е правено. Например, преди две десетилетия всички опити България да бъде тласната по пътя на бивша Югославия – да влезе в режим на гражданска война – не успяха, защото българските граждани отказаха да участват в това упражнение.
Правено е, но това не значи, че е лесно. Ще е изпитание, отново, за хиляди и десетки хиляди обикновени хора, искащи просто да ходят на работа и да си отглеждат децата, но внезапно оказали се във вихрушката, завъртяна от бягащия Орешарски и нахлуващия Пеевски.
Но пък представяте ли си как ще се гледаме сутрин в огледалото, ако тези двамата се окажат по-силни от всички нас? Все пак, макар да се опитват да управляват, седнали върху щикове, самите щикове ги няма; а и танковете няма да дойдат.
