Вижте незабравими мисли на големия поет и драматург
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Валери Петров - един от най-обичаните поети, драматурзи и преводачи за поколенията вече близо век, си отиде от този свят на 94 години. Той издъхна във Военнна болница, след като получи два тежки инсулта. Вестта за кончината му покруси всички, които го познаваха, ценяха и обичаха. Деликатен лирик, магьосник на римата, той беше забележителен не само с изящното си творчество, но и с богатата ерудиция на интелектуалец-мъдрец.
Според близките му напоследък Валери Петров се чувствал добре и дори живеел сам в своя дом в кв. „Лозенец”, въпреки настояването им да е в тяхното жилище. Искал да е близо до огромната си библиотека и старата пишеща машина, на която са се родили великолепните му стихове. После ги придружил с радост на традиционната семейна ваканция във вилата във Варна, тъй като нищо не предвещавало, че не е добре със здравето. Затова всички около него бяха изненадани, че човекът със силна воля за живот внезапно бе повален.
„Животът е щастие“, обичаше да казва Валери Петров. „Помня един видян по телевизията разговор със селянин-столетник: „Е, кажи, дядо, живее ли ти се още? - Е, па живее ми се. - Е, защо ти се живее? - Е, па да видим чо че стане”. Та и с мене е така, и то не само от любопитство, а защото се надявам да видя народа ни измъкнал се от тресавището, в което се намира, и закрачил на твърда земя”, споделя в едно от последните си интервюта легендарният поет. Но добавя: „Всичко в живота е крайно, като започнем - за съжаление - със самия него, живота. Но може би е безкраен живот това, че гените ни се предават на следващите поколения? Лошото е, че самосъзнанието на индивида свършва с неговата... с, така да се каже, свършека му”.
Поетът е почти прав, защото не само чрез гените, но и чрез творчеството си, човек може да остане вечно жив и именно такъв е случаят и с Валери Петров.
94-годишният доайен на българската поезия „проходил” в литературата твърде млад. Първата му поема „Птици на север” излязла през 1936 г., когато авторът бил още невръстен 15-годишен възпитаник на Италианската гимназия в София. Книжката била посветена на шумния по това време поход към Северния полюс на съветския арктически изследовател Иван Папанин. Само година след това младият Валери Нисим Меворах, както е рожденото му име издал и романа си „Към полюса”, посветен на друг голям пътешественик – италианеца Умберто Нобиле, два пъти прелетял с дирижабъла си над Арктика. Двете литературни произведения на ученика Валери излезли под псвдонима Асен Раковски, който младежът сам си избрал. Не щеш ли в някакъв фашистки вестник в Плевен се появила антисемитска рецензия за поемата и романа. Авторът й размахвал пръст, че „един евреин се е осмелил да присвои името на великия революционер Георги С. Раковски”. По това време младият поет Валери започнал да сътрудничи в лявото списание на литературния критик Георги Цанев „Изкуство и критика”. В редакцията се сетили да прекръстят Валери, за да си няма други неприятности.
„За да не напокостят фашистите на младия поет, решихме да му дадем друго име.
Понеже майка му по бащино име беше Петрова, аз му предложих, а той се съгласи да се нарича Петров. С новото име Валери напечата в „Изкуство и критика” през 1943-та – най-страшната година на фашизма – антифашистките поеми „Палечко” и „Juvenes dum sumus„ ....Свидетел съм колко усилия струваше на поета да търси нови средства и изрази, за да минат поемите през цензурата”, спомня си след години първите стъпки на Валери Петров академик Георги Цанев.
По-рано – около 1941 г., поетът и семейството му за малко не попадат в концлагер за евреи и са в списъците за българите, които трябва да бъдат изпратени на север в лагерите на смъртта, но успяват да се спасят, благодарение на Цар Борис. По сведения на съвременници бащата на поета - проф. Нисим Меворах, виден адвокат, и неговата съпруга Мария Петрова, преподавателка по френски, именно за това сменят религията си и приемат протестанството в Евангелската църква на столичната улица „Солунска“.
Успял да се спаси от гоненията, през 1944 г. Валери Петров завършва хуманитарна медицина в Софийския университет и през есента и зимата работи в радио „София”. После участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на в. „Фронтовак”, а също помага и като лекар. Дори след войната работи 3 години като доктор във военна болница и в Рилския манастир. По това време става и един от основателите и заместник-главен редактор на в. „Стършел”. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата.
След това се разгръща като творец - редактор в Студия за игрални филми, автор на сценарии на игрални филми („Рицар без броня“), на киноновели и анимационни филми, редактор в издателство „Български писател”, театрален драматург, преводач, а продължава да издава и свои творби. „Копче за сън” и „Меко казано” са вече класики в детската литература. Любими днес остават „В меката есен”, както и сатиричният сборник „На смях”.
Петров прави прекрасните си преводи на Шекспир в началото на седемдесетте години, когато заради отказа си да подкрепи изгонването на Александър Солженицин от СССР, му е забранено да пише и печата и той започва да се изхранва с преводи. На него дължим и българските слова на Джани Родари, Ръдиард Киплинг и Сергей Михалков.
През 1990 – 1991 г. е народен представител в VІІ Велико Народно събрание, но после се отдръпва от активната политика и продължава да твори.
Последното от многобройните признания за Валери Петров, който е и номиниран за Нобелова награда, бе голямото отличие на националното радио „Сирак Скитник”. Той е академик и носител на най-високите български държавни отличия.
Напоследък най-голямата му радост бяха правнучките му, които бяха вдъхновение за всяко ново стихотворение, излязло изпод перото му. На въпроса кое е най-важното нещо, което е научил в живота, и кое не е успял да узнае през младостта, той отговоряше простичко: „Напоследък констатирам, че колкото повече човек напредва в живота, толкова по-колеблив става пред тези екзистенциални проблеми. Докато сме млади, не си задаваме така наречените „вечни загадки” и дори им се надсмиваме, а след това... Все пак ми се струва, че смисълът на живота е в самия него. Защо се плашим от небитието?”
Животът през очите на поета:
