Вежди с трогателно писмо до Левчев: Аз, бате Любо, няма да присъствам на тая разлъка, защото не искам да се разделям с теб!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Трогателно писмо до Любомир Левчев написа след смъртта на поета депутатът и шеф на комисията по култура Вежди Рашидов. Левчев си отиде от този свят вчера. Ето какво се казва в посмъртното послание:
ПИСМО ДО ЛЕВЧЕВ
Скъпи бате Любо,
Вчера рано сутринта ми се обади по телефона дъщеря ти Марта. Изненада ме с думите , че тази сутрин ти ме каниш да се сбогуваме. Коленете ми омекнаха и седнах на перваза на една ограда. У мен рязко се върнаха ранните ми момчешки години и си припомних как още ненавършил 28 години седях в Клуба на писателите на „Ангел Кънчев” на една маса с големия Иван Кожухаров, с Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов. Тогава в клуба влезе ти с цялото си величие на голям артист и настъпи тишина. Това беше онази паметна тишина, в която ти ми каза, че ме познаваш задочно и си чувал изключително добри оценки за мен като художник.
От този момент моят живот се промени. Като младо селско момче, докоснало се до големи творци като теб, които са ме приели в своето пространство, аз попивах всеки божи ден от твоя опит, от твоите безпримерно мъдри вечери. Учех се от теб как трябва да се носят отговорности, как трябва талантът да живее и да твори. Много бързо поглъщах истините за живота, които ти и другите като теб вече познавахте. Като урок за цял живот ми останаха дългите ни разговори за приятелството, за предателите и за предателството в живота. От теб разбрах, че предателите се раждат винаги между тези, които са твои ученици или които са били най-близко до теб и на които най-много си вярвал и затова в тях си инвестирал част от живота си, от чувствата си, от обичта и доверието си.
За всички тези уроци, които си ми давал, през годините съм се борил и съм се опитвал да не бъда предател, да не бъда завистник, а чрез труда си да се докажа като талантлив и предан човек със самочувствие. И за тези уроци днес ти благодаря.
Така живея своята съзнателна част от живота, подготвен да се предпазвам благодарение на твоите житейски уроци. Няма да забравя /при жалките ми опити да емигрирам в Париж/ как ти ми се обади, как в онези вечери пеехме и рисувахме върху салфетки в бистрата на Латинския квартал.
Бях с теб в паметния момент, когато се роди твоята внучка и ти изгаряше от щастие, че родът продължава. Ти ми показа лицето на радостта от живота. Бях с тебе на всичките ни празници, бях с тебе когато се радвахме и тъгувахме. Бях с теб, когато бяхме в две епохи, преглъщайки радостите и горчилките и на едната, и на другата. Просто бях с теб.
Не зная защо пожела да се сбогуваме. И слава богу, че ми се налага да бъда далеч от България, когато ти се разделяш с досадното човешко битие и поемаш по пътя към небитието. Аз, бате Любо, няма да присъствам на тая разлъка, защото не искам да се разделям с теб!
Аз ще бъда с теб дори когато ти искаш да отсъстваш за останалите. Още имам нужда от твоята мъдрост, от твоя респектиращ талант и от онова бащинско чувство, с което си ме удостоявал през всичките тези години. Не мога да напусна часовете, в които ти ме учеше как трябва да се живее тоя странен живот.
Отново е хубава златна есен. Не искам да е тъжна. Затова ще си позволя да изпия чаша вино за твоя вечен дух, с който ще продължавам да бъда заедно. До края на моя живот аз ще бъда с теб, затова не си вземам сбогом, а по-скоро те моля за прошка. Ти си по-големият и по-малкият винаги трябва да поиска това. И аз те моля да ми простиш. А иначе след вчерашното обаждане разбрах нещо много просто – че през всичките тези години, докато гонехме съдбата си, аз просто съм те обичал!
Бъди!
Твой Вежди
26 септември 2019 г.
