В държавата цари духовна и морална разруха
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Перманентната политическа, икономическа и морална криза не може да прекърши музата на Веселин Маринов. Напук на чалгата и модерната рап-вълна това лято ковачът на шлагери отново ще гастролира по Българското Черноморие. Там на 4 август изпълнителят на «Горичиво вино» ще отпразнува и своя 53-ти рожден ден. Какво вълнува душата му в навечерието на празника и има ли надежда за България и стойностната музика, попитахме Веселин Маринов.
- Г-н Маринов, България пак е в предизборна обстановка. Имате ли вече покани или предварителни разговори за така наречените агитанционни концерти?
- Нямам никакви покани засега, пък и това ми се струва още далеч. От друга страна не е същото като едно време. Виждате, че сме в перманентни избори, което вече уморява и нас, изпълнителите, и хората. Ако някой все пак се сети за мен, ще пея само за ГЕРБ и то ако ме поканят. Защото миналата кампания знаете, че бяха решили да я водят без изпълнители.
- На 4-ти август имате рожден ден, как ще го отбележите?
- По това време съм на морето заради участията. Лятото е най-силното време за нас, артистите. Дори за юбилея си пак бях по друмищата тук. Обикновено гледам на този ден да съм свободен. Празнувам с моя екип от танцьори и техници, с които се събираме буквално, в който град се озовем. Миналата година на 3-ти, когато трябваше да бъде концертът в Обзор, заваля дъжд. Преместихме го на другия ден. Така нямах свободен ден и за празника празувах направо след участието. Сега на 4-ти се пада да бъдем в Бяла, Варненско.
- Връщайки се назад, доволен ли сте от потигнатото за тези 53 години?
- Вижте, горе-долу това, което съм искал и в детските си мечти, и в сънищата си като студент, съм го постигнал. Мога да кажа, че и днес успявам да си гоня поставените цели. Имам 26 албума зад гърба си и най-големите награди, които могат да се получат в България. Три пъти съм бил певец на годината, имам Гран при от „Златния Орфей“, аз съм последнят изпънител, който спечели конкурса „Мелодия на годината“ с песента „Горчиво вино“. Едноименният аблум стана най-продаваният в България за поп-музика в демократичните години. На 25 ноември в зала 1 на НДК ще бъде представянето на последния ми албум "Островът на любовта".
- Всичко звучи като по ноти, каква е обаче цената на успеха?
- Ако трябва да ви говоря за проблемите, те са безкрайни, всеки Божи ден. Имам фирма, с която организирам концентите си. Много трудно успявам да намеря работа на хората, които се трудят при мен. За целта правим по около 90 концерта в годината. Честите избори обаче пообъркаха графиците ни. От 1996 г. насам гледаме да бъдем в големите градове по едно и също време. Сега през октомври пак се очертава да има избори в най-хубавото за нас време, догодина също.
- За да удържи човек на това работно темпо трябва да е в безупречна кондиция. Как подържате форма, правите ли сутрешни кросове по плажа, например?
- Ако щете ми вярвайте, но нямам никакво време. Може би и заради това образно казано понамразих малко Черноморието, защото когато идвам тук, винаги е по работа. Морето е толкова красиво, аз съм влюбен в него, но не мога да се отпусна и да му се насладя, защото летните концерти са най-тежките.
- Какво ви прави впечателние, като пътувате из България?
- Летните театри например са унищожени почти навсякъде. Оцелели ли са само във Варна и Бургас. Така аз нямам как да поканя хората да ме слушат с билет. Вместо това правим компромиси с много неща. Добре че общините помагат като дават почти половината от стойността на едно участие. За другата половина цяла година уговарям спонсори. За това лято слава Богу успяхме да обезпечим всичко.
- Да ви върна малко назад през годините, как минаваха детските ви лета?
- На всеки от нас детството е свързано с най-милите спомени. Това е времето, в което всичко ни е простено - действаме под напора на емоциите без никакви задръжки. Времето, което аз помня, беше много морално. Четяхме много книги. В Полски Тръмбеш, където съм израснал, ваканциите по цели дни и нощи бяха пълни с деца. По цял ден се криехме по царевиците, докато играехме на криеница и войници. Нямахме време за една филия с масло, която да ни намажат майките. Хубаво е, ако всеки от нас го е приживял това време. Върху него стъпваме и заедно с родителските критерии се формираме като личности. От там после тръгват навиците, мирогледът и желанието как да се реализираме в бъдеще.
- Кога за първи път усетихте магията на сцената?
- Бях в 8-ми клас, когато Емил Димитров, дойде да пее в Полски Тръмбеш. И сега настръхвам, като се сетя за концерта му. Може би четири или пет нощи в моя живот ми се е случвало да не спя от силна емоция и превъзбуда, а това беше първата от тях. Белите дрехи на Емил, оркестърът зад него - всичко беше толкова красиво. Той говореше като икона. После вече като по-голям във Велико Търново съм гледал „Щурците“, „Сигнал“, „Диана Експрес“. През студентските години няма да забравя 1982-ра, когато „Смоуки“ дойдоха на стадион "Академик". В онези години, когато нямаше такава информация и интернет, преживяването не може да се опише с думи. От всичко обаче най-високо за себе си поставям Емил Димитров и нашето приятелство впоследствие. Благодарение на него и плочите му аз съм певец в момента. Слушахме го денонощно в нашия дом, майка и татко много го обичаха.
- Той ли е вашият идол?
- Да! После имах късмета да го познавам, да бъда и в неговата къща. Помагах му в последните години, дори финансово. Умря тежко и нелепо, но това е друга тема...
- Годините освен мъдрост, трупат и тъга, казват на Изток. Как виждате през вашата призма живота в България?
- 24 години, най-хубавите от моите творчество, минаха в Демокрацията. Не искам да се самоизтъквам, но дори на Лили Иванова и Емил Димитров им е било много по-лесно в ония времена, защото се пускаше 90% българска музика. Затова завиждам на певците, които са дори малко по-големи от мен. Те имаха възможност да работят във времена, в които българската музика беше много уважавана и търсена. Тогава критерият един певец да се изгради, а после да стане популярен и обичан, беше единствено качествата му. А сега, не само България, целият свят живее в една пълна духовна и морална разруха. Рапът и всякакви подобни течения станаха приоритетни. Постепенно големите световни изпълнители като Селин Дион, Браян Адамс минаха на заден план. Така е и в България. Ето, моя песен от 10-12 години не е звучала в радио! А опити съм правил, водил съм разговори, къде ли не съм ходил, на всеки редактор подарявам дискове и нищо. В същото време залите се пълнят, а радиата не ме пускат.
- Някаква цензура ли ви налагат?
- Не бих казал, защото не съм единствен. Привилегировани са само онези изпълнители, които направиха шлагери преди 1989 г. Един Васил Найденов, Силвия Кацарова, „Сигнал“ и до ден днешен работят на база творчеството си от тогава. В момента също се правят хубави песни, но няма как да стигнат до хората. Чувствам се изправен съм срещу всички десетки канали и интернет. Там имаш възможността да откраднеш всичко, което пожелаеш и да го слушаш на мига, без да си купиш компакт диск. Няма никаква възвръщаемост. Да не говорим за бездуховността и бедността. Тя носи примитивност и първични изисквания у хората. Когато човек няма средства да покрие елементарни нужди, то той не се сеща за театър, книги. Изправени сме на ръба на оцеляването. Нямаме време за децата си, те излизат на улицата и тя ги поглъща. А интернет безцензурно стига до главата на всяко хлапе.
- Не виждате ли лъч оптимизъм, някаква обратимост в тенденциите?
- Процесите са необратими. Ние просто трябва да приемем, че светът е такъв. Всички канали налагат нецензурни и вулгарни текстове. Гледам, че и големи изпълнители започнаха да клякат в тази ниша. Защото това е светът в момента. В крайна сметка изискванията на хората съответстват на техния живот. Затова те вече нямат нужда от красота, романтика, поезия. Бихте ли ми казали кой днес чете Евтим Евтимов или Павел Матев? Именно заради това някъде, ако се открива клуб, то той ще бъде чалга, а не летен театър. Новата чалга стана рап-музиката.
- Вие ли останахте последният мохикан на шлагера в България?
- Така е, но аз няма как да го кажа.
