Поливаха телата на загиналите с маркучи, за да ги разпознаят
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
1 май 1966 г. Централният площад на Враца. Манифестация. Много слънце, празнично облечени хора с цветя, балони и плакати. Деца, много деца.
Изведнъж сирените вцепеняват всички. Гласът от радиоуредбата е на Иван Кошничарски, братовчед ми. Те сигнализират: „Водно бедствие! Водно бедствие!”
Какво водно бедствие в безводната Враца?! Малката рекичка Лева е като поточе. Звучи като шега, зловеща шега. А се чува отвсякъде: „Хайде, тичай, тичай, бързо...”
Кошничарски крещи, че идва огромна вълна от флотационната фабрика. Да се спасяват всички. „Бягайте, бягайте...” И всички хукват. Нагоре, далеч от реката. Но вълната вече е заляла Табашкия мост и е тръгнала по улиците. Беше нереално, беше кошмар. Там, където доскоро имаше къщи, беше само кафява тиня. После дойдоха войниците, долетяха хеликоптерите. Така и никой не каза колко са жертвите. Събираха ги на стадион „Христо Ботев” и измиваха телата с вода от маркучи, за да ги разпознаят, ако има оцелели близки. Там видях и моята съученичка Кети. Беше прегърнала малкото си дете. Загинала, докато се опитвала да спаси майка си.
Гробищата се препълниха. А виновни? Двама бяха съдени и осъдени. Без гласност. Те ли бяха виновните?
Дано паметта за загиналите тогава провокира отговорните управници днес да се погрижат за язовирите и флотационните фабрики, за да няма повече жертви.
Милка МИХАЙЛОВА, София


