Последвайте ни в Google News Showcase
Според политологията съществуват две основни политически системи – на недемокрацията и на демокрацията. И двете са достатъчно добре изследвани и описани.
Но един мъдър учен, Хуан Линц, вкарва преди години една умна формула на управление – „султански режими”. Без значение дали при недемокрацията или при демокрацията. Защото те не са системи, а просто форма на управление.
По традиция тя се свързва с арабския свят. Но напоследък успешно „пълзи” и към Европа. Макар и под по-благовидното определение „президентски републики”.
Какво е всъщност Русия на Путин-Медведев-Путин? И каква ще е Турция на Ердоган след 16 април? Ами едно и също – султански републики, без значение колко са демокрации или недемокрации.
А сега за България. Тя със „султанатите” има богат (и обикновено горчив) опит.
През 1393-1396 г. губи независимостта си тъкмо от един от тях – османския. През 1877-1878 пък я получава благодарение на друг – руския. И от тук насетне все е разделена.
Едни си я виждат като „Задунайская губерния”. Други – като сглобка между Княжество България и Източна Румелия.
Като изключим обаче ревовете на нашенските соросоидчета за „хибридната война” на Русия срещу България, далеч по-сериозен е проблемът с южната ни съседка. „Султан Ердоган” вече недвусмислено заплаши Европа, че „сега ще види тя какво я чака”.
Аз не знам какво точно я чака Европата, но със сигурност знам поне две други неща.
Първото е, че за да се запази тя такава, каквато е и досега, нямаше да я има, ако преди битката при Виена (1683 г.) тъкмо българите не бяха пречупили със саможертвата си гръбнака на османското нашествие към Германия, а оттам - и към целия континент. Ама това Европата не само е забравила, ами направо и не иска да си го спомня.
Второто е, че и сега тя няма да си мръдне пръста пред заканите на Ердоган, че ще я залее с мигранти. Впрочем той вече го прави, макар и на малки порции, ама даже и шведите се правят, че не е тъй. Освен ако на шведките не им е кеф да ги понасилват и доста по-южни мъже...
Лошото е, че „портата” на Европа е най-вече България. Другото лошо е, че след 16 април Турция се оказа политически вертикално разцепена, а оттам - и практически трудно контролируема (освен чрез насилие). А третото лошо е, че макар и с малко, нещата са в ръцете на „новия султан”.
И отново към България. Шенген ли? Ами ние си съдрахме, с извинение, задниците, за да угаждаме на Европа за този пуст Шенген. А тя все повтаряше, че не сме ги съдрали достатъчно.
Ами тогава ни остава сал един вариант. Ако преди осем века сме били бариера пред османското нашествие към Европа, сега да станем коридор. Само дето тамошните оплули се в блаженство и охолство бюргери не следва да забравят, че наред с нормалните османци (каквито впрочем са и нашите турци) към тях ще нахлуят и доста по-ненормални идилци.
Впрочем от тази гледна точка, макар и да съм против насилието, започвам да изпитвам симпатии към всякакви динковци, пери, каналджии и част от граничните полицаи. Ами да, те допринасят за изнасянето на немалка част от мигрантите от България.
Първо им прибират мобилните телефони. После и парите. След това малко ги и понабиват профилактично. И накрая ги натоварват в автомобилите си като сардели, за да ги пуснат на другата граница. И да ги оставят с дълбокото убеждение, че никога повече няма да искат да останат (или да се върнат) в България.
Че всъщност какво лошо във всичкото това?
Хем новият турски „султан” ще се кефи, хем другият, руският, пак ще бъде обвинен в хакерство.
А къде ще сме ние, както биха попитали кънчовците от една голф агенция? Ами много просто – според мъдрия български народ когато две магарета си мерят инструментите, не се навирай помежду им с гол задник. Че не се знае кой от инструментите ще отнесеш...
Не, това не е мрачен хумор, а по-скоро призив към управниците ни – служебни или бъдещи такива. Да се стегнат и да ревнат на свой ред – ние сме геостратегически район, или ще ни помагате, или няма да повторим саможертвата си отпреди Виена.
Пък ако не ни чуят – да се оправят сами. Ние имаме опит и като Княжество България, и като Източна Румелия.
Ако това нещо им говори де. Защото, както казал преди много години един умен човек, единствената поука от историята е, че от нея никога не се вземат поуки.
А един още по-велик наш поет, Дядо Вазов, добавил: „Пък ще видим по-подир”.
