ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
„Ще се мериш пред нея. Когато патицата лети, трябва да се мериш пред нея…“
Робърт Пен Уорън, „Цялото кралско войнство“
Гледах в неделя приемо-предавателния парад, смяната на караула в президентството. Доста скучно занимание, в което имаше смисъл да се видят само някои детайли. Например, направи ми впечатление как Плевнелиев ентусиазирано се хвърляше да ръкостиска наследника си и как Радев му подаваше ръка със сдържаността на папа. Е, той е още неопитен в политическата куртоазия, пък може и по природа да е по-сдържан. Всъщност, ще ви призная честно, не гледах много внимателно. През повечето време бях втренчен в групата около премиера Борисов. Бях поразен главно от кожената тужурка и шапката на премиера. И дали беше шапка, щото малко прилича на маските на спецчастите. Студено беше, дума да няма и всички знаем, че това е слабото място на премиера, но чак пък такава шапка… И в антуража му гледката не беше по-естетична. Борисов, Фандъкова, Тетка Цачева стояха на общия фон като делегация от далечен колхоз. Е, не би трябвало да се изненадвам, но се изненадах.
Както и да е. Като начало ще кажа, че Радев стоеше добре на парада. Но това нищо не значи, защото Радев е военен човек, генерал, и парадът може да се разглежда като професионална изява в този случай. Умее да марширува и с гордост го демонстрира. Но, както казваше Айнщайн, за маршируването не е необходим мозък в главата, гръбначният стига. Животът и работата на президента не се състоят от паради. Съвсем други качества ще са нужни. И президентът Радев тепърва ще трябва да ни увери, че ги притежава. Или поне че има потенциал да ги придобие и развие.
Априорните противници на Радев веднага се хванаха за речта му след клетвата в НС. Скучна била, банална, пълна с клишета… Така си беше. И в това е големият проблем. Че бедността, липсата на правосъдие, корупцията, скапаното здравеопазване, съсипаното образование, тежката и необратима демографска криза и т.н. са се изтъркали от употреба и са се превърнали в клишета. Нашият живот се е превърнал в банално клише и това никого не впечатлява.
Известно е, че речите не ги пишат президентите, а екипите им. Президентът трябва просто да чете изразително. И точно тук Радев наистина се провали. Сричаше речта като да я виждаше за първи път.Особена възбуда предизвика репликата на Радев, че на депутатите им остава само седмица. Докато Радев сричаше, Волен Сидеров, Гроздан Караджов, Валери Симеонов и други се провикваха като овчари от мястото си, че речта била много се проточила, нямали време да я слушат. И Радев възрази, че имат цяла седмица още. И гербери, Патриоти, Реформатори се възмутиха. Заплашвал ги бил. Нали е фуражка, солдафон, това се очаква от него. А истината е, че от Радев зависи кога ще разпусне настоящия парламент. И намирам за напълно почтено, че им го съобщи – до една седмица ще ви няма.
Но стига семки и бонбонки. Други са важните въпроси.
Основният въпрос, който може да ни обясни почти всичко, е много прост: откъде се взе ген. Радев? Защото и той е нечий, не е сечен от каваците. Наивно до глупост ще бъде да си мислим, че Нинова видяла един свестен човек с потенциал и рекла: „Ето го нашия кандидат“. Без да го познава лично, без да го е виждала дори. Намерила му телефона от приятели и му звъннала: „Искаш ли да станеш президент?“. И той рекъл: „Да!“.
Ама не! Не става така!
Когато се спомена за сефте името на Радев, Татяна Дончева каза: „Ген. Радев е номинация за президент на БСП от един бизнес кръг, свързан с оръжейното лоби, който трябва да уреди сметките на социалистическата партия…". И може да се окаже истина, нищо че Дончева го е казала. И това ще бъде сравнително добра новина. Щото можеше да е на енергийното лоби и тогава щеше да има втори голям шлем. Думите на Радев при произнасянето на клетвата, че ще наблюдава отблизо превъоръжаването, не са случайно изпуснати: „Ще следя отблизо действията на отговорните институции в този сложен процес...“.
Хора, уж вещи в проблемите на този тъмен бизнес, ме убеждаваха, че интересите на оръжейното лоби у нас в момента го правят проамериканско. Все пак Русия ни е голямата конкуренция в производството и търговията с евтино оръжие.
Но пък досегашните публични изяви на Радев не дават доказателства за такава хипотеза. Те свидетелстват по-скоро за определени тежнения към Русия. Като се започне от несъгласието му небето ни да се пази от натовските ни съюзници, мине се през скандалите му с русофобския ястреб Ненчев, та до откровеното му изказване за Крим („Де юре Крим е украински, де факто е руски“) и искането за сваляне на санкциите срещу Русия. Събрани накуп, всички тези думи и постъпки като че ли надвишават грижата за чистия национален интерес.
През седмицата „Труд“ написа разтревожена статия за екипа на президента. Специално ги беше развълнувал изборът на журналиста Иво Христов за шеф на кабинета на Радев. Органът на Блъсков обяви Христов за „василист“, приписва му топли връзки с банкера беглец Цветан Василев. Защото през 2003-2004 г., когато Василев купи Би Би Ти от оръжейния търговец Манджуков, направил Христов изпълнителен директор на телевизията. И от тогава си били близки. В писанията си Христов и съпругата му Галя Горанова, доскоро журналистка в „Сега“, откровено защитавали Василев.
Но цитирам тази дописка с елементи на компромат от „Труд“ за друго. В нея има и някои проверими и проверени твърдения: „Христов и съпругата му Галя Горанова са свързани пряко с Николай Малинов, председател на движение „Русофили“ и лице на проекта „Руски дневник“ в България, в който сайт работи самата Горанова. Двамата са редовни участници на организираните от Малинов кръгли маси, на които се обсъжда медийното присъствие на Русия в България“.
Та казвам, че за посветените не е тайна, че Иво Христов е в първите редици на русофилската пропаганда у нас. И въпросът е дали той случайно беше един от основните двигатели на кампанията на Радев и дали лично Радев си го избира за шеф на кабинета. Това не е нов въпрос, това е допълнение към “основния“.
Радев е дал някакъв определен обет пред лобито, което го излъчи, поел е определени ангажименти. Един чисто меритократичен избор може да бъде сюжет единствено в поучителните приказки за деца, но не и в политическата действителност. След това Радев е поел определени ангажименти и към издигащата и подкрепящата го БСП - към другите лобита в БСП. Столетницата е още жива единствено заради способността си за вътрешнопартийни компромиси и договорки. В противен случай отдавна щеше да се е пръснала под натиска на центробежните сили на различните лобита в нея.
Ако теглим чертата, смяната на караула в президентството вероятно ще означава и смяна на генералната външнополитическа линия. Налице е известна симптоматика за това, че Радев ще ни води към сближаване с Русия.
Светът се променя много бързо и изглежда кардинално. Полюсите сменят местата си… Оптимистите смятат, че към добро, песимистите - обратно. Прави са единствено реалистите – не се знае. Промяната на света засега е заложена единствено в предизборните обещания на Тръмп. В момента се вълнуваме от холивудския шум и зад него не чуваме мълчанието на корпоративна Америка, гласа на тези, които реално определят политиката на САЩ и в голяма степен дават световните насоки. Този глас няма да чуем. Ще го усетим в действията на президента Тръмп.
Никоя параноя не е напълно безпочвена, казваше Фройд. Може би и тази по отношение на Радев не е. Но, в крайна сметка, всичко изброено са само предпоставки. Генералната линия, въпреки клетвите на Радев, че българската политика трябва да се прави в София, ще бъде зададена от друго място. Всичко ще зависи от това докъде ще стигне флиртът на Тръмп с Путин.
В нормализирането на отношенията между двете свръхсили няма нищо лошо, точно обратното. Май вече е наложително да се свали градусът на напрежението. Май доста дълго светът живя без опустошителна война и е позабравил ужаса. Ескалацията на напрежението между Русия и САЩ е най-прекият път да си го припомним. И причината някои хора у нас да се страхуват от това нормализиране съвсем не е ирационална. Защото е възможно част от света, тази част, в която ни е родината, да влезе в цената на сделката, да се случи една нова Ялта. Този страх не е безпочвен. Ако Америка наистина се върне към своята изолационистка политика, която следваше до края на XIX в., този сценарий става съвсем възможен.
Преди 27 години, покрай срещата в Малта, много се страхувах от това, че големите пак ще се договорят и ние ще останем в лапите на бялата мечка. И тогава написах една тъжна статия за Ялта и Малта и вечната българска орис. Започваше с думите, с които свършва книгата на Антон Страшимиров „Диктаторът. Нови проучвания за живота и личността на Стефан Стамболов”: „Ние сме под тежкия ботуш на географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път за нашествия. Сега сме възел на мирови съперничества. Затова се избиваха големите ни хора. И пак затова се осуетиха надеждите ни”.
И днес се страхувам. Не че някой ще убие големите ни държавници, които ги нямаме… Днес рядко убиват, днес просто купуват.
Патицата вече лети. И не са малко мераклиите, които се мерят пред нея. Но дали патицата лети натам, накъдето те си мислят? Дали няма да свърне в следващия миг? Всъщност, сигурно ли е, че това е патица? Ами ако се окаже ястреб?
Да, сега е време да се питаме. Рано е още да си отговаряме. Както посъветва Радев, ще съдим по делата. Те няма да закъснеят. Но дотогава да не бързаме да го титулуваме русофил. Титлите задължават.
Още интервюта, коментари и интересни истории вижте на Retro.bg!
