Георги Харизанов в ПИК и "Ретро": Погромът след Промяната: чисто луди в парламента!
Последвайте ни в Google News Showcase
Колко по-зле може да стане положението според вас, уважаеми читатели?
Може ли да има кампания, в която да се говори още по-малко за политика, за решения, за просперитет, за мечти, за бъдеще? Може ли да има кампания, в която да чуем още повече обиди от политиците по адрес на същите тези политици?
Може ли да станем свидетели на това как в политиката ни попадат още по-случайни, смешни и откровено луди хора, които очевадно не могат да управляват собствения си живот, но пък незнайно защо имат претенциите да управляват нашия с вас?
Можем ли да станем свидетели на появата на още по-безсмислени партии, които да нямат абсолютно никаква представа защо са тук, за какво се борят и дали изобщо ще успеят да свършат нещо, след като вече веднъж са се наместили в удобните кресла, уютните кабинети и служебните автомобили?
Ако цитирам онзи стар виц – „можем, можем, винаги има още накъде“, казал оптимистът.
Причините да се стигне дотук са много и комплексни и едва ли няколко броя на вестник „Ретро“ ще ни стигнат, за да ги изброим. През умората от предишни управления и нескопосаните революции, през измислените герои и унищожаването на смислените дебати за политика, през бойкота на студиата и отказа от истински интервюта до изчезването на политическите и философските сблъсъци и появата на тази паралелна реалност, в която всичко, което съществува на терена на политиката, са компромати, обиди и епитети.
Последният лидерски дебат си остава все така в далечната 2009 г. между Борисов и Станишев. Прочее този дебат е най-голямото доказателство, че политиката ни не само не се е развила от онзи момент насам, но е пропаднала със страшна скорост. Защото представете си, уважаеми читатели, че днес политическият сблъсък е между Борисов и Станишев и в последните години държавата ни е била управлявана от политици от техния ранг – с техните знания и опит, с техните международни признание и контакти, с техните външнополитически съюзници и приятели. Изглежда като някакъв космос на фона на момчетата с промяната. А не е Космос. Беше си реалност. И то качествена. С класа.
Фасадното пробутване на лозунги и опорки приключи. Политиката на плакатчетата, изпразнените язовири, несбъдналите се електромобили и мостове и магистрали – също.
Въпросът е какво следва. Защото е пределно ясно, че това сега умира.
Дали следва презареждане на системните партии, което би им върнало енергия и би ги оставило в играта? Не съм оптимист. Силното, в някои проекти практически незаменимо лидерство, съчетано с толерираната през годините лоялност за сметка на интелекта, към това добавено отвращението у сравнително успелите хора от самата мисъл тепърва да започнат да се занимават с политика, прави такъв сценарий твърде малко вероятен. Утвърдените партии най-вероятно ще продължат да бъдат точно това, което са, и с недоумение, тъга и обида към избирателите ще продължат да наблюдават свиването и изчезването на остатъците от твърдите си ядра.
ГЕРБ без Борисов няма смисъл да бъде обсъждана. ДПС след Доган и Пеевски – също. Силното лидерство е основното, което държи тези партии и хората в тях заедно, и оттеглянето му би означавало само едно – ураган от котерийни битки за власт и бърз разпад.
БСП след Станишев е пример точно за това – слабо лидерство на Миков, последвано от безпрецедентната и първа в историята смяна на действащ лидер, последвано от практическото унищожаване на 80% от партията и електората ѝ от Корнелия Нинова. Именно чрез ураган от битки за власт и последвалите конфликти и разпад.
Нищо по-добро не очаква и ПП-ДБ. Ако изобщо останат заедно. Защото ПП така и не се учреди и тъй като и без това беше обявена като „облачен“ проект – ще изпълни името си докрай и ще се разнесе точно като облак, домъкнат незнайно откъде от вятъра на промяната. А ДБ тепърва ще изпита на гърба си синдрома на незаменимото лидерство, след като Христо Иванов не остави след себе си никой, който поне да приближава неговите класа, разпознаваемост и опит.
Не са решение новите партии. Коя от коя по-трагични, лишени от кадри, идеи, политики и ценности, вихрено сформиращи се преди всички избори и още по-вихрено разпадащи се веднага след тях. Нищо смислено, ново и енергично, нищо заредено с експертиза, нищо с ясна политическа физиономия и нищо, което да не е пълно с хора, подвизаващи се из партии и кабинети вече 30 години. Все с претенцията да са нови. Е, мерси.
Решението?
Гръцката система, описана от Борисов, едва ли би била приета от партии, които са наясно, че нямат шанса да са победители на изборите и че „бонусът“ от 50 депутати няма да дойде в тяхната група. Облагодетелстването на вече силните, които очевидно не могат да бъдат победени на избори, е последното, което загубилите изборите биха подкрепили в пленарна зала.
Мажоритарни избори? Такъв експеримент вече имаше и тогава от 31 мандата ГЕРБ взе почти всичките, получавайки неочакван бонус от промените в изборните правила, предприети от тройната коалиция в последните месеци на управлението ѝ. От такава система печелят големите, та отново не очаквайте малките да я гласуват в зала.
Мажоритарни избори в два тура? В сегашната ситуация това би означавало 0 депутати за ПП-ДБ. Никой, ама никой няма да ги подкрепи на балотаж за каквото и да било и където и да било. И колкото и да изглежда забавна тази идея, тя не е демокрация. Защото едни избиратели просто ще останат непредставени в парламента. И отново големите ще вземат всичко.
Президентска република? В парламент, в който сегашният президент е в конфликт и конкуренция с реално всички основни политически сили, няма гласове за такава конституционна промяна. Няма и да има в близко бъдеще. А и на фона на ситуацията по време на бойкорашковите копринки и последните три години – едва ли разумен човек би подкрепил даването на цялата власт в ръцете само на един човек. Особено на Румен Радев.
Та, уважаеми читатели, кризата е налице. А решението го няма.
И, да, може да стане още по-зле. Още някоя и друга промяна и просто ще я затворим тази държава. Окончателно.
Та честито на „печелившите“ от тези избори. Защото победители има. Но печеливши няма.
