Георги Харизанов в ПИК: Румен Радев – грозното лице на безсмислените войни
Последвайте ни в Google News Showcase
Разбра ли някой за какво е всъщност войната? Защо започна, кой я започна, каква беше целта й и докъде трябваше да ни доведе? Защото това, да сме единствената държава в света с такова ярко противопоставяне от страна на президента към изпълнителната и законодателна власт, беше някак странно, но и незначително. Поне до началото на кризата с пандемията от коронавирус. Но вече не е. Нито незначително, нито странно, нито смешно.
Още в началото на настоящия президентски мандат приехме, че Румен Радев ще се позиционира като алтернативен център на власт и няма да бяга в пистата на Борисов и парламентарното мнозинство. Идеята, както и на българските избиратели, очевидно, никак не изглеждаше лоша – ГЕРБ се спасяват от обвиненията в обсебване на цялата власт в държавата и се сдобиват с коректив и критичен партньор, с когото, изговаряйки честно проблемите и недостатъците, по-качествено да управляват държавата заедно.
Да, ама не.
Романтичната представа за разумния коректив бързо беше заличена от злобното съскане на опозиционния блогър, който с извинителното „ама аз само задавам въпроси“ започна да оплюва политическите си конкуренти с поредица от неверни твърдения, упорито отказвайки да влезе в ролята на управляващ. „Те“, „властта“, „управляващите“ и прочее обръщения станаха неразделна част от речника на Радев от ден първи, позициониряйки го някак странно извън „властта“ и „управляващите“, поставяйки на свой ред въпроса какво всъщност работи той самия и за какво му плащаме от данъците си.
Романтичната представа за възпитания, стегнат и дисциплиниран натовски генерал бързо се разми в просташкото „Имате още седмица“ към народните представители по време на първата си реч, неумела сричана от трибуната на парламента и предизвикала вълна от усмивки и подмятания. Разнесе се из просташкото „следващия път – всички вън“ по адрес на държавната администрация и окончателно се изпари с глупостите „Манипулация, Щам-1 и Щам-1“ в началото на незапомнената криза с коронавируса.
Романтичната представа за смелия и честен борец с корупцията пък затъна още някъде из миналото на Румен Радев, украсено от неразследвани авиационни инциденти, покупки и замени на ведомствени апарматменти и двата договора на Десислава Радева, подписани от него в качеството му на шеф на ВВС. Изпари се из дебрите на служебното му правителство и скандалите с критериите за избор на нов боен самолет, на разправиите около парк Пирин, на текстовете за българите в чужбина. Днес пък, на фона на предварително получаваните съдебни решения и СМС кореспонденцията с влиятелни бизнесмени, представата за Румен Радев и екипа му като за борци с корупцията и политическото задкулисие се превърна в тежък абсурд.
Добре, ще си кажете вие, уважаеми читатели, ама битката за какво е?
Откъде започнаха съскането, неприкриваното озлобление и ежеседмичните атаки по останалите власти, каква беше идеята, защо продължава, за какво се бори към днешна дата Румен Радев, какви политики предлага той като решения на посочените от него уж безброй проблеми? Защо всички са му криви, никой ли освен него не се справя, как така държавата се развива и върви напред на фона на всичко, избълвано от президента за самата държава и за всички, от които всъщност зависи управлението й?
Едва ли някой вече има логичен и издържан с аргументи отговор на тези въпроси. Времето ни накара някак да привикнем, че президентът ни не е управляващ, а опозиция. Че президентът ни не е визионер, а задаващ въпросчета протестър. Че президентът ни няма намерение да е обединител на нацията, а водач на малка агитка опозиционерстващи русофили и ченгета, просташки дюдюкащи пред паметника на Васил Левски. Че откъм президенството няма да чуете предложения за политически решения и по-добро управление, а ще чуете жълтении за поръчки и чекмеджета.
„Такова е нивото“ би казал един мъдър мой приятел, отдавна отказал се да хаби нерви за хорската посредственост.
Може би и с това свикнахме. „Такова е нивото“. Затова вече не се изненадваме от двойните аршини, от предварително получените съдебни актове, от опитите за кадруване в полза на конкретни милионери, от атаките срещу съдебната власт, от това да бъде наречена проверка на антикорупционните органи „простотии“ и президентски съветник, бягащ от задните входове на следствието след разпит, да е по-бетониран на поста си от всякога.
Такова е нивото. Затова и продължава бръщолевенето за разпределяне на обществени поръчки и грозните обиди за затънал в корупция български частен бизнес въпреки ревизията, направена от служебното правителство на Румен Радев, която ще бъде запоменена с това, че откри нула нарушения в големите държавни договори. Нула. Нищо.
И да, и в този текст не си отговорихме на въпроса защо Румен Радев продължава с яростната конфронтация, истеричните брифинги и лавината от обвинения към всички останали.
За да отклони вниманието от себе си и поредицата от афери в собствения си екип? За да ни накара да забравим за пазаруващата си роклички в насрещното движение негова съпруга, чиято охрана крещи в лицето на пътните полицаи? За да ни подтикне да спрем да питаме какво всъщност работи той самият, как изпълнява ролята си на държавен глава, за какво получава петцифрената си заплата?
Всъщност, уважаеми читатели, едва ли има шанс, пък и смисъл, тези въпроси да получат своя честен отговор. Истериите ще продължат, празноговорът ще ни затрупва, нищонеправенето ще ни изнервя. Остава ни само едно: Да изчакаме. Вече остава по-малко от година от този срамен и унизителен президентски мандат.
А освен да чакаме, има и още нещо много важно, което да направим: Да внимаваме за кого гласуваме.
За да не се налага да се търпим подобно унижение още четири години. И да не се налага да разбираме как докато едни чакат правосъдие, други получават предварително съдебните решения на телефона си, за да си ги прегледат и одобрят на спокойствие.
