Последвайте ни в Google News Showcase
55 книги - с поезия, сатира, публицистика, мемоари и детска литература, са творческата съкровищница на поета Марко Ганчев, който на 13 февруари навърши 81 г. Той е сред малкото български интелектуалци, дръзнали да се опълчат на Живковия режим. Заради отказва да гласува резолюция срещу Александър Солженицин през 1971 г. е изключен от БКП. Марко Ганчев е и сред учредителите на Обществения комитет за екологична защита на Русе през 1988 г., а след 10 ноември 1989 г. е един от бащите на демокрацията. Изкушен от политиката като депутат във ВНС подписва новата конституция, заради което пък си навлича гнева на сините и е "отлюспен" от СДС.
WINBET – 3 начални бонуса + 3 подаръка за Спорт, Казино и Live Казино! (18+)
През 1993 г. заминава като посланик в Беларус, а след завръщането си у нас е писател на свободна практика.
- Гузен ли е поетът Марко Ганчев, че е доживял 81 г.? Какво е битието днес на патриарсите на българската литература?
- Напротив, гузни трябва да се чувстват по-младите, че много се налага да се държим и ние, за да не се издъни съвсем културното ни равнище. Чалгата е световна - тотално господства принципът, че всичко може, всякак може и всеки може. И наистина се видя, че може. Само дето вече не могат да се гледат нито филмите, нито развлекателните предавания, нито да намери човек книга, в която няма пошлост. Затова е принудена и патриаршеската ни възраст да продължава да бъде работна. Още повече сега, когато еретиците горят на клади не срещу папи и патриарси, а срещу олигарси.
- Вече сме в предизборна „ситуация”, а партийните лидери се надскачат с гръмки обещания. Като „гърмян заек” в политиката „вервате” ли им?
- Може да се вярва само на талантливи политици. А известно е определението какво е талант: талантът е чувство за мярка. Следователно, за да бъдат талантливи, политиците просто трябва да крадат с мярка и това е всичко.
- Каква е вашата прогноза за резултите от изборите?
- Явно ще бъдем свидетели на ирационален вот. Но раздробеният парламент ще бъде принуден да преглътне някаква рационалност за програмно експертно правителство. Още повече че имахме такъв успешен опит в началото на прехода с правителството на Димитър Попов. Вихрите на зимното недоволство ще духат във врата на всяка следваща управа, с каквито и усукани шалове да се загръща тя.
- Вие бяхте едно от лицата на СДС след 10 ноември 1989 г. Какво изпуснахте тогава, че демокрацията придоби тези уродливи черти?
- Види се, енергията на СДС не е била в неговото лице, а в неговото опако. Опакото на демокрацията е болшевизмът. Той облада втората вълна на СДС, а при ГЕРБ достигна още по-висока степен. Борисов и Цветанов не признаваха и сега не признават друго, освен пълното унищожаване на опонента си. Излезе верен изначалният лозунг, че няма такава крепост, която болшевиките да не могат да превземат. Какво остава за нас, дето не сме и крепости? Нищо. Те ни превърнаха в техни крепостни.
- 23 години живеем под сянката на ДС и нейните сътрудниците. Докога ще продължава това?
- Това стана, защото всяка партия използваше за свои цели картончетата за принадлежност към тая служба, а не за анализ и пречистване от действителните нейни рецидиви. А реалното потискане на свободната мисъл и на свободното ни слово през прехода ставаше и зловещо продължава да се осъществява под съвсем други сенки, които пък още по-малко биваха изкарвани на светло.
- В края на 60-те години сте уволняван от работа, изключван сте от БКП...Усещали ли сте по-особен „интерес” на Държавна сигурност към вас?
- Имал съм вземане-даване и ги зная колко са велики. Държавна сигурност беше един редовен клон от небрежната българска канцелария, който извади голям късмет да бъде възвеличан и митологизиран. Разбира се, прекъснаха ми телефона, когато през август 1989 г. започнах да чета по радио „Свободна Европа” поредицата си от есета „На прощаване с тоталитарната система”. Но не можаха да открият, че продължавам да го правя от къщичката на родителите на жена ми в квартал „Стрелбище”. Като професионалисти би следвало да издирят и леля ми, и вуйна ми, а не да се отчетат формално пред началството.
- Проявихте ли любопитство какво съдържа досието ви?
- Четох досието си още при първия закон за отварянето им. Нищо не ме изненада. Дори не ми беше любопитно да разбера какви са били тия уреди М7 и М16, с които са ме проследявали. Явно е, че в сравнение със сегашните ще да са били някакви жалки бракми. Но са били достатъчни, за да оправдават тогавашните големи заплати на полковниците, както и сегашните им пенсии, които поне два пъти надвишават моята.
- Кое е по-лошо – да си „албански реотан” или „българска глава”?
- Албанският реотан загря по-бързо от нашия, макар и той да бе захранван с ток от Козлодуй. Албания не е вече най-бедната страна в Европа. Знае се коя е тя. А „българската глава”, което в албанската поговорка е синоним на непреодолим инат, продължава да се инати и да упорства да си останем най-бедните - както материално, така и духовно.
- Ще открием ли някогапотъналата Атлантида -на хората, които искат честно да изкарат хляба си и за която бленувате във „В търсене на изгубеното племе”?
- Поне знаем къде потъна. Ужким заплувахме към атлантическите структури, а гемиите ни потънаха в Атлантидата на келепирджийството и байганьовщината, чиито подводни пясъци винаги са се мержелеели под нас. Сега се хващаме и за предизборни сламки, че де да видим.
- Какво ви кара да се усмихвате? Какво ви натъжава?
- В момента се усмихвам над каталога на издателство „Хермес”, където е обявено, че в началото на май се пуска по книжарниците новата ми книга с епиграми „Любезни хора”. Натъжава ме все по-намаляващият брой на сродни души, с които взаимно да се утешаваме, че от пет-шест хиляди години насам горе-долу е все така...
