ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Имаше вестник с това заглавие в зората на демокрацията. Достатъчно беше да се изправиш дори за минутка на парламентарната трибуна и на следващия ден името ти се появяваше на страниците му като агент на Държавна сигурност. Нерви, писъци, презрение и освиркване от активната в онова време улица, опровержения, които никога не се публикуваха… А списъкът набъбваше, докато не остана депутат назамесен. И тогава неочаквано и за себе си прогледнахме, че почти всичко е измислица, и то не художествена. А темата започна неудържимо да олеква.
Потомците на истински доносници сега се изживяват като знакови интелектуалци, сочат ни правилния път. Деца и внуци на високопоставени щатни служители се полакомиха за кметски кабинети, включително и в столицата. А според последните изследвания, колкото и да е странно, най-много от анкетираните в София – 43, 2 %, смятат, че не е важно дали роднините на даден кандидат, визира се Васил Терзиев, са били свързани с Държавна сигурност! Група интелектуалци в знак на несъгласие с тази номинация организираха подписка в подкрепа на автентично десния според тях проф. Вили Лилков. Като видиш обаче, че още сред първите имена е дъщерята на някогашна партийна секретарка, спираш да четеш списъка. Защото и той, както повечето предишни, бързичко е девалвирал.
Сърцераздирателният писък по глобалния закон „Магнитски“ също се оказа много шум за нищо. Достатъчно е да си спомним, че първият нарочен беше не най-големият престъпник, не дори среден или малък, а никому неизвестен дотогава съдия. Пък и какво като си в списъка „Магнитски“, след като на воля си депутатстваш, и то на първия ред, и уверяваш, че до края на годината ще си готов с нова Конституция? Този път не димитровска, живковска или демократична, а европеевска. Какво като си заплашен да бъдеш добавен, щом те избират начело на външната комисия, и то без да владееш езици?
Последният писък в списъците е подписката за забрана на „Възраждане“. Не просто не съм фен на тази партия, но и като повечето социалисти се дразня, че тя привлече част от избирателите на БСП. Ничии политически вкусове или електорални загуби обаче не бива да бъдат мотив да се иска обявяване на противоконституционност. Политическата борба трябва да се води с политически средства, а не с отстраняване на опонента.
Друг въпрос е, когато дадена партия системно насажда омраза и си служи с насилие. Но и тук трябва поне минимална съпоставимост и пропорционалност. Имаше ли някакво възмездие за извършителите на погрома върху парламента през 1997 г.? Или за онези партии, които с участието си във властта съсипаха земеделието, индустрията, ядрената енергетика, отбранителния потенциал, които предадоха националните интереси с отмяната на ветото за РСМ? Изброяването може да продължи дълго, а отговорът е все един и същи: не, нищо не им се случи. На същия рахат се радват и онези, които десетилетия насаждат омраза с лозунги като „Червени боклуци!“ и „БСП в Сибир!“
При тази предистория е доста нелепо да се иска забрана не на първата, втората или третата, а на последната засега партия, упрекната в насилие и език на омразата. Но едва ли е изненадващо с оглед на повечето подписали се. Част от тях са до болка познати от предишни масовки. Колкото и Хосе Ортега-и-Гасет да смята, че интелектуалецът е критичен апостроф на всяка групова позиция, те с мерак прегръщат всяка групова позиция, стига да е дясна. Други пък дотолкова са лишени от обществена тежест, че са се подписали като граждански активисти, социални активисти или просто активисти, каквото и да означава това.
Най-абсурдния писък в този списък обаче надава оня интелектуалец без висше, който мечтаеше за неутронна бомба върху социалистите на Бузлуджа. Сега е проумял, навярно защото вече е с диплом в ръце, че БСП едва ли може да бъде обявена извън закона, но с „Възраждане“ непременно трябва да се опита. И се гордее, че заедно с толкова много приятели се е подписал под това настояване
У нас след 1944 г. са забранявани партии, но по-напред – доста преди тази година. И в двата случая ефектът е омраза, и то десетилетна, а вече – и вековна, на една част от народа срещу друга. Историческата поука е, ако някой се вълнува от нея, че омразата не се бори с омраза, така само се разпалва. Високият градус може да провокира граждански конфликт като прелюдия към пълноценната война, за която говори премиерът Денков. Тогава писъкът от този списък би бил най-смразяващ в сравнение с всички предишни.
Дано това не е скритата цел!
Иво Първанов Атанасов е български политик от БСП, народен представител от Кюстендилския избирателен район в 36, 37, 38, 39 и 40 Народно събрание. Секретар на Президента на РБ (2009-2012) и член на Съвета за електронни медии (2013-2019).
Завършва икономика в УНСС, а по професия е журналист с повече от 2 500 публикации. Автор е на пет книги с есета и политическа сатира: „Парламентът като „Мъпет шоу“, „Особена точка“, „Леонардо от Лисиците“, „Стъклената къща“ и „Алпинистът без въже“. Член на СБЖ и СБП.
