ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Голямата чумна епидемия в Лондон засяга много места в цяла Англия, но едно малко градче в Дарбишър, наречено Еям, винаги ще бъде запомнено с героичната жертва на своите жители, които предпазили останалите от заразяване.
Хората от средновековна Европа се страхували от чумата. Позната като „черната смърт“, тя превръщала кожата на болните в черна, гниеща отвътре плът. Освен това заразените често повръщали, имали ужасно главоболие и в крайна сметка загивали. Когато чумата се превърнала в епидемия за първи път в периода 1346-1353 година, от нея умират около 100 милиона души от цял свят – приблизително ¼ от световното население. Чумата се връща в Лондон отново през 1665-1666 и макар да е по-малка в сравнение с предишната, все пак само в Лондон тя отнема животите на 100 000 души.
Болестта пристига в Еям, разположен на 56 километра югоизточно от Манчестър, през лятото на 1665 година, когато един лондонски търговец изпраща заразено парче плат на шивача от Еям – Александър Хадфийлд. Помощникът на шивача, Джордж Викарс, получава плата и го окача над огнището, за да изсъхне като по този начин несъзнателно освобождава заразата. В рамките на една седмица Викар загива, а малко след това умира и цялото семейство на шивача.
С разпространяването на чумата жителите на градчето изпадат в паника и много хора имат намерение да го напуснат. Тогава напред излиза смелият мъж на име Уилям Момпесън, който започва да убеждава хората да не напускат родното си място, защото по този начин ще поставят хората от съседните населени места, а в крайна сметка и цялата страна, в риск от зараза. Вероятно това е било трудно и изключително болезнено решение, но все пак жителите на Еям се съгласяват с Момпесън и решават сами да се поставят под карантина, дори и това за по-голямата част от тях да означава сигурна смърт.
Хората поставят каменни заграждения около Еям и всеки един от гражданите, дори и здравите хора, се заклели, че няма да преминават отвъд тях, докато чумата не премине. Те получавали храна и други помощи от хората от съседните градчета, които им оставяли чували с месо, зеленчуци и други необходимости край каменните огради. В замяна жителите на Еям оставяли монети в малка дупка, пълна с вода и оцет, тъй като смятали, че това действа като дезинфектант. Тези каменни заграждения стоят на мястото си до ден-днешен. Сега дупката, в която болните оставяли монетите си, се нарича „Кладенец на Момпесън“.
Освен че сами се поставят под карантина, жителите на Еям предприели мерки за ограничаване на заразата и в самото градче. Църквата била преместена на друго място, а хората трябвало сами да погребват загиналите си близки. Много от тези, които оцелели, трябвало да преминат през травмиращото начинание сами да погребат цялото си семейство. Понякога труповете били дърпани по улиците с въжета, завързани за краката на мъртвите, за да се избегне контакт със заразата. Самият Момпесън също погребал всеки член от семейството си.
След 14 месеца чумата преминала толкова бързо и внезапно, както се появила. 260 души от общо 350-те, които обитавали Еям, били мъртви. Много от тях са имали възможността да се спасят, ако бяха избягали от родното си място, но тази саможертва, която предприемат изолирайки се, ефективно спира заразата на чумата и спасява хиляди други хора.
Днес в цялото село има знаци, паметни плочи и плакати в памет на загиналите, а всяка последна неделя на август се провежда почетна служба в Еям. Хората често посещават мястото и „Кладенеца на Мопенсън“, в който поставят монети в памет на загиналите от чумата.
