Да пиеш бира с 20-сантиметров нож - Полфрийман хладнокръвно убива едно българско момче в гръб. Умнокрасивате либерали ръкопляскат. Съдията им Калпакчиев го пуска. И после дружно мачкат на протести лошата прокуратура
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Има една стара легедна, която произлиза нейде из германските земи. Фолклорът е изпраща веднъж в Бавария при крал Лудвиг, друг път в Прусия при крал Фридрих. Да изберем крал Фридрих – всемогъщ владетел, който решава да си построи дворец и незаконно си присвоява земята на един пруски селянин-мелничар. Селянинът обаче казва, че той вярва в силата на правото, защото в Берлин има съд, който ще го защити. Както и станало – съдът отменил заповедта на краля и върнал и мелницата, и земята на селянина.
От тази история разбрахме, че в Прусия е имало съд. Сега е редно да се запитаме има ли съд в България и, ако да, то какъв е той?
На хартия съд има. Има цяла система от съдилища – граждански, наказателни, административни, районни, окръжни, апелативни, военни, върховни, дори един градски съд. Има и глава в Конституцията, която е посветена на това. А през последните години под път и над път слушаме за легендарното съдийско самоуправление и колко е зловеща прокуратурата. Най-често от едни и същи хора.
Реално какъв съд има обаче? Убеден съм, че има много съдии-професионалисти, които спазват закона, спазват своя дълг, защитават правата и законните задължения на гражданите, юридическите лица и държавата, както повелява Конституцията.
Но с едно свое решение един съдия от Софийския апелативен съд сякаш сложи едно голямо клеймо на всичко това.
С решение на съдебен състав, председателстван от бореца за правда и справедливост, война срещу мафията и трети братовчед на самата Темида - Калин Калпачиев, предсрочно бе освободен Джок Полфрийман, осъден за жестоко убийство, което потресе цялата държава и раздели обществото.
Наистина, предсрочно освобождаване е законоустановена в рамките на Наказателния кодекс процедура – Глава 7, Раздел 2, чл. 70-73 от Общата част н НК. В Постановление № 7 на Пленума на Върховния съд от 1975 г. съдът е посочил ясно, че основната цел на наказанието е да се поправи и превъзпита осъденият към спазвае на законите. Върховният съд продължава, че поправяването на осъдените на лишаване от свобода може да се постигне и преди да е изтекъл целият срок на наказанието. В тези случаи изтърпяването на остатъка от наказанието се явява нецелесъобразно. Затова и в чк. 70 НК е установен институт на условното предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода. Това служи и като признание за доброто поведение на осъдения и честното отношение към труда. В чл. 70, ал. 1 НК се казва: осъденият трябва да е дал доказателства за своето поправяне.
Съдия Калпачиев е редно да обясни – изпълнил ли е и по какъв начин Полфрийман условията за предсрочно освобождаване? Зачетени ли са буквата и духът на българския наказателен закон? Наказателният кодекс защитава интересите на човека, на обществото, на българската държава. И сега обществото пита, защото тези въпроси са в сърцата на всички възмутени граждани.
Вярно ли е, че съдия Калпакчиев е обосновал своето решение с мнението на одиозния образ на предсетеля на Българския хелзински комитет? Отчетени ли са всички доказателства, които представя прокурор Трифонова, че осъденият Полфрийман не е променил своето отношение към извършеното престъпление? Прокурор Трифонова отново казва: “за по-съществена промяна в отношението може да се говори само вече към 2019 г.”
Показал ли е осъденият Полфрийман примерно поведение? Това са съзнателно и активно положително отношение към режимните условия, вътрешния ред, дисциплината и законността, чувства ли труда като свое морално задължение (Постановление № 7 на Пленума на Върховния съд от 1975 г.). Или следва опорните точки на хелзинкския комитет, обругавайки българската държава и съдебна система?
Проверени ли са всички обстоятелства? Отчетено ли е мнението на различната затворническа администрация през годините? Или е следвана само логиката на защитниците и подкрепящите Полфрийман, всички свързани заедно по линия на определени чужди фондации и една политическа партия на безработни протестъри, захлебващи от време на време с някой грант.
Джок Полфрийман хладнокръвно убива едно българско момче. Кой човек отива да пие бира, носейки със себе си 20 сантиметров нож? И после решава като „смел анархист“ да наказва „български скинари“.
Умнокрасивата либерална общност ръкопляска. Тя е щастлива. Мафията е победена! Животът на Андрей Монов за тях явно е без значение. Не е важно хората да са добре, важно е те да са на върха и да печелят грантове, а всеки несъгласен с тях да бъде смачкан - прокуратурата.
В българският език има много хубави думи. Дори обидните думи звучат толкова ефектно. Ръкопляскащите на Полфрийман жълтопаветници се боят от думи като „калпак“ като дявол от тамян. Страх ги е, че някой ще ги помисли за селянин. И по тази причина като Душко Добродушков не ядат печена тиква.
Но думата „калпак“ е отделена от думата „калтак“ само от една буква. От „п“ до „т“. А „калтак“ има съвсем друго и много неприятно значение. Редно е джокполфрийманците да се замислят на тази толкова проста игра с буквите и дали случайно бившите калпаци като тях от китните български села са си мислели, че зарязват калпака, за да надянат маркова федора, но всъщност само са променили една, единствена буква с думата „калпак“.
От „п“ на „т“.
